Дъщерята на имигрантката

ЛИТЕРАТУРА С ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! Мароканско момиче, родено в провинциална Каталуния, е на път да стане пълнолетно. Наред с обичайния личен бунт, през който преминава всеки млад човек, тя има допълнителна дилема: да остане ли в света на имиграцията, или да прекъсне връзката с майка си и да си тръгне? Главният герой в този роман е умна и усетлива млада жена, която трябва да избере между уреден брак със своя братовчед или да се премести в Барселона, за да развие своите писателски таланти. Родният ѝ език, разновидност на берберски, символизира трудностите в общуването и конфликта на идентичността, които главната героиня изпитва през цялата история, тъй като тя разсъждава върху свободата, корените, различията между поколенията и сложната лична, социална и културна реалност, които ѝ налага нейният статус на имигрант. Мощен глас, изправен пред противоречията, които засягат живота на разказвача, с честност, решителност и смелост; размисъл върху семейството и интензивността на емоционалните връзки, които ни обвързват с нашия език и култура. Роман за това какво е да си имигрант и историята на сложна и заплетена връзка майка–дъщеря. През 2015 г. печели наградата Ciutat de Barcelona като най-доброто произведение на каталунска художествена литература. И без съмнение това е увлекателно крос-културно четиво и пронизително честен, интимен роман. Съдържа онези елементи, които харесват тийнейджърите: литературна истина, политическа некоректност, неудобни теми, автентичност, страдание, изначална емоция, секс, идентичност, противоречие, критика на конвенциите. В обобщение, четенето на Дъщерята на имигрантката е литература с високо напрежение, която може да бъде включена експресно към литературния канон. НАХАТ ЕЛ ХАШМИ (Надор, Мароко, 2 юли 1979 г.) е испански писател с марокански произход. Завършва арабска филология в Барселонския университет. Пише от единайсетгодишна възраст, отначало за забавление, но постепенно писането ѝ служи за канализиране на нейното безпокойство и за приближаване към двата свята, към които принадлежи. През 2004 г. представя първата си книга: Yo también soy catalana. Написан на каталунски и впоследствие преведен на испански, това е автобиографичен текст, в който обсъжда в дълбочина своя опит като имигрант, въпроса за идентичността и процеса на корените си в Каталуния, език, религия, чувството на загуба към Мароко и връзката ѝ със страната осиновител. През 2015 г. публикува Дъщерята на имигрантката, чийто фокус е върху конфликта на идентичностите между майка и дъщеря, с който печели наградата за каталунска литература. Участва в различни медии като Catalunya Ràdio, El 9 Nou de Vich и La Vanguardia. Произведенията ѝ са преведени на над 10 езика, като някои от тях са предпочетени и за телевизионни адаптации. „Ел Хашми прекрасно въплътява трансформационната сила на миграцията. Но „Дъщерята на имигрантката“ е много повече от това. Това е и роман за значението на езика, за майчиния език, за уместността на думите, които използваме.“ Mulosige Вече мина време, достатъчно дълго, за да мога да започна да възкресявам спомени, без това да ми навреди. Разкрих го наскоро в един автобус. Имаше група жени, три или четири, от района на планината Риф, на седалките точно пред мен, които разговаряха помежду си. Чувах ги, първо, без да обръщам особено внимание какво казват, какъв език говорят, но после, изведнъж, не само осъзнах, че говорят на майчиния ми език, а и открих, че всичко им разбирам. С изненада установих, че макар през последните години да не бях използвала майчиния си език, още можех да разгадая смисъла на думите. Известно време стоях така, седнала, заслушана в разговора на тези жени, и всеки път, когато разбирах някоя дума, всеки път, когато преоткривах някой фразеологизъм, усещах, почти физически, как нещата в главата ми се свързват много бързо и нямам време да проследя пътя на тези връзки, но как те предизвикват в мен нещо подобно на гъдел в мозъка. Смеех се, смеех се вътрешно с радост, която трябваше да сдържам, и желаех от цялата си душа онези жени никога да не слязат от автобуса, да не ме оставят пак без майчиния ми език; мислех си, че искам да мога да съществувам за тях, без да се налага да се отказвам от нищо, да мога да бъда дъщеря на майка си, без да трябва да се превръщам в нещо различно от това, което съм. Радостта ми се преобърна в безутешно ридание, когато жените слязоха от автобуса, а на следващата спирка се наложи да сляза и аз, защото плачът ми ставаше все по-силен и привличаше вниманието на останалите пътници. Продължих да плача и да вървя, да вървя и да плача, докато пристигнах до квартирата, до стаята си, и не можех да спра да плача още часове след това. Когато бях плакала достатъчно и сълзите ми пресъхнаха, реших да пиша. Щях да напиша историята на майка ми, за да си я възвърна, за да я помня, за да бъда справедлива към нея и да ѝ отдам полагаемото се, а и защото всички тези неща, които мислех, че съм забравила, всичко, свързано с нея, в действителност го носех вътре в себе си, без да знам точно къде. Ще напиша нейната история и така ще мога да я разгранича, да я разединя от моята. Ще напиша нейната история и така ще мога да бъда себе си, без да бъда за нея, но също така и да бъда себе си, без да бъда против нея.