Градина във Венеция

„Градина във Венеция“ разказва за Белград през 90-те години по време на стачките и студентските вълнения срещу режима на Милошевич. Това е роман за ентропията, разпиляването, за отричането от себе си, от изградените норми за изкуство, морал, любов и приятелство. Сред несъмнените достойнства на книгата е това, че наред с чисто човешката история за трагичната любов присъства и моралната дилема за „трудните времена“, носещи вдъхновение на твореца. Актуално и съвременно звучи и ироничната трактовка на автора за съвременното изкуство, онагледена от прочутото Биенале във Венеция, превърнато в пърформанс, в средство за манипулация, в заместител на истински стойностното и катарзисно изживяване... „Градина във Венеция“ не се страхува да говори за важните проблеми в съвременния свят с изтънченост и ерудиция, но едновременно с това – достъпно и увлекателно, и в този смисъл е истински образец за съвременен европейски роман, който завладява читателя със своята искреност и дълбочина. Милета Проданович (р. 1959, Белград) – художник, писател и университетски преподавател, е ярко и запомнящо се присъствие в сръбския културен и обществен живот. Автор е на романи, разкази, есета и пътеписи, като сред тях най-известни са романите „Вечеря при свети Аполоний“ (1983), „Кучето с пречупен гръбнак“ (1993, 2002), „Танцувай, чудовище, на моята нежна музика“ (1996, 2000), „Червена забрадка, цяла от коприна“, (1999), „Това би могъл да е вашият щастлив ден“ (2000, 2001), „Градина във Венеция“ (2002), книгата с есета „По-старият и по-красив Белград“ (2001) и др. Макар да е сред редките писатели, които не бягат от политически ангажимент в книгите си, творчеството на Милета Проданович притежава несъмнени художествени достойнства. Доказателство за това са многобройните му литературни награди, между които стипендията „Борислав Пекич“, наградата Bulgarica през 2000 г. – за най-добра книга на територията на бивша Югославия, наградата на Белград за най-добра книга за 2002 г., Виталовата награда за на най-добра книга през 2008 г. „И тогава първият сокол се откъсна. Тъй като галерията не беше като простора над склоновете на Мендеб, синьоглавите соколи не можеха да се реят в големи кръгове. Впрочем не се и налагаше – плячката беше тук, на един клюн разстояние. Маневрираха удивително умело въпреки ограниченото пространство, от време на време някой докосваше с крака земята, сякаш да подскочи и да се оттласне от нея, винаги с разперени криле. Роговото острие, скрито във вътрешността на клюна, безпогрешно намираше точката на врата на гълъбите, която прекъсваше жизнената им енергия, независимо дали соколите ги докопваха във въздуха или ги приклещваха в някой от ъглите на ринга. Нямаше много кръв, само тук-там, но затова пък пера и особено перушина хвърчеше на всички страни. Опитите на обезумелите гълъби да се скрият между кутиите и отломките от мебели бяха напълно безуспешни, откриваха ги и ги застигаха навсякъде – чуваше се само удар на крила, малки, големи, на два-три пъти соколите в устрема си се блъскаха с цялата си тежест в прозрачните решетки, публиката се отдръпваше инстинктивно, чуваше се по някой кратък писък, май един от соколите се нарани, падна, поотърси се малко и се върна във водовъртежа от пера. Почти всеки от публиката имаше фотоапарат: неравномерният ритъм на светкавиците не намаляваше своята интензивност. И макар че целият пърформанс въздействаше като проста, дори банална метафора, докато течеше, изчезна всяка мисъл за метафора, за символи. Гълъбите, тези летящи плъхове, замърсители и преносители на болести, в съзнанието на хората не фигурират като вредители. За тях не се мисли даже като за обикновени птици – те винаги са нещо различно: мир, вярност, дори самият Свети дух. Соколите – необременени с тежката символика, натрупана още от времето на нашия праотец Ной, та чак до наши дни – ги унищожаваха с неподозирана бързина, разкъсваха ги брутално. На отсрещната страна видях няколко души да напускат първите редове, стори ми се, че на някого зад мен му призля. Въпреки това по-голяма част от публиката следеше с нестихващ интерес птичите гладиаторски игри. В един момент от групата, в която преобладаваха англичани, наистина се зачуха окуражителни викове, каквито ехтят по стадионите. Не само бруталността на гледката предизвикваше гадене – по-скоро причината бе облакът прах, който започна да се вдига, когато соколите полетяха. Линеарното представление, без допълнителна завръзка, без перипетии, завърши по напълно предвидим начин – когато соколите започнаха да показват първите признаци на леност, когато един от тях дори се върна на пръта и когато в масата от сиви топчици, напомнящи надъвкани парцали, само тук-там се забелязваше по някой случаен агонизиращ гърч, завесите шумно се спуснаха.”