Пясъчен часовник

Данило Киш (1935–1989) е син на черногорка и "изчезнал" в Освиенцим унгарец. Той един от онези творци, без които описанието не само на несъществуващата вече югославска литература, но и на целия минал век изглежда немислимо. „Пясъчен часовник“ (1972) е последният и най-сложно изграден роман от една семейна трилогия, в която поетическото пресътворяване на изгубения баща представлява единственият достоен човешки опит за намиране на личен смисъл в свят, в който смисълът е persona non grata. Самият Киш определя романа си като „съвършен процеп“ и „Пясъчен часовник“ действително е това – книга Изход, която като в стихотворение на Махмуд Даруиш е същевременно Вход… Към Сътворението на един по-друг свят… Към Сътворението на един по-друг Създател. Количеството история, количеството ужас, които писателят е принуден да понесе, не го правят автоматично велик творец. Географията обаче е съдба… Киш и писателите със сродно мислене, които издигаха глас срещу национализма и разпалваната от горе етническа омраза, не бяха в състояние да защитят честта на Европа, по-добрата идея за Европа. И все пак не е вярно, че – ако перифразираме Одън – от големия писател не зависи нищо… Творчеството на Киш защитава честта на литературата. Сюзан Зонтаг За разлика от прозата поезията не толкова изразява емоциите, колкото ги абсорбира езиково. В този смисъл по самия си строеж творчеството на Киш стои по-близо до поезията… Данило Киш внушава, че литературата е единственият сигурен инструмент за овладяване на оня феномен, пред чиито мащаби иначе и сетивата, и разумът ни са напълно безсилни. Йосиф Бродски