Троя

След като ни впечатли със своя разказ за сътворението на света в „Митове“ и ни припомни легендарните истории за силата на човешкия дух в "Герои", Стивън Фрай изкачва нови литературни върхове. Сега той пресъздава епичните мащаби на войната, разтърсила из основи древния свят и потресла дори боговете на Олимп. В „Троя“ се сблъскват героизъм и ненавист, любов и жертвоготовност, отмъщение и разкаяние, желание и отчаяние, попили в кръвта на пясъците на илионския бряг. Историята на Троянската война, състояла се преди около 3200 години, е сред най-преразказваните през вековете. Повод за нея е отвличането на хубавата Елена, съпруга на гръцкия крал Менелай, обещана на троянския принц Парис от самата Афродита. В резултат гърците изпращат хиляди кораби срещу перлата на Егейско море – могъщия град Троя, който е под обсада в продължение на цели десет години. Това е брутална и унищожителна война, в която и двете страни дават свидни жертви. Гърците не могат да победят упоритите троянци, тъй като Ахил, най-смелият и славен гръцки войн, отказва да се сражава. Все пак той се включва в битката, разяждан от гняв за смъртта на Патрокъл, а сред другите герои, които влизат в историята, са още Хектор, Агамемнон и хитрият и прозорлив Одисей. Във войната се включват и боговете, които подкрепят своите любимци и от двата лагера. Разгарят се чудовищни страсти, ставаме свидетели на сблъсък на най-възвишени идеали с най-долно коварство. Поел по стъпките на Омир през 21 век, Стивън Фрай разказва вдъхновено за тази ужасна война, припомняйки ни любопитни подробности още отпреди основаването на Троя. Той за пореден път доказва таланта си на истински познавач на митовете. Неговите епични разкази се радват на толкова голям интерес не само, защото Фрай нагледно описва важните факти, но и отсява всичко най-интересно, без да ни затрупва с информация. И в добавка с непрестанния си диалог с читателя той за пореден път впечатлява със своите безкрайно любопитни коментари и заразителното си чувство за хумор. Откъс от книгата: Боговете започват да се вълнуват все повече при вида на надигащата се буря сред смъртните. Следили са с увлечение и нарастваща възбуда как ахейците са се заели с подготовката си, а после са поели на път към Троада. Олимпийците се забавляват от разправиите и сблъсъците между техните играчки, техните мънички любимци – хората. Войните между смъртните им доставят приятни трепети. Те са също така увлечени и разгорещени, както благородниците от елизабетинската епоха, когато са залагали на борбите на мечки с кучета, като лордовете от епохата на Регентството, наобиколили арена за борба на петли, или банкери от Уол Стрийт край клетката по време на незаконни боеве. „Разходка из бордеите“, така наричали младите аристократи през деветнайсети век тези излети сред калта и кръвта, в които се търкаляло простолюдието. Ужасяващата привлекателност на долнопробната обстановка и съдържащата се в нея упоителна заплаха от насилие. И също като аристократите, приемащи всичко това за спорт, боговете имат своите фаворити. Безсмъртните не залагат на изхода от войната злато, а своята чест и гордост. И също като аристократите-любители на спорта, боговете – както ще се уверим – не се свенят да възпрепятстват нечестно състезателите, които не са им симпатични и да помагат в разрез с правилата на онези, които подкрепят. Като възпира ветровете и настоява да ѝ бъде принесена в жертва Ифигения, дъщерята на Агамемнон, Артемида, богинята-ловджийка с лъка и колчана, задържа и обезкуражава гърците в Авлида, по което лесно можем да преценим на чия страна е. Тя и нейният брат-близнак, Аполон, са привърженици на троянците и през предстоящите години и двамата ще направят всичко по силите си, за да защитават тяхната кауза. Същото ще прави и майка им, древната титанида ЛЕТО. Разбира се, Афродита е на страната на троянците от мига, в който Парис присъжда на нея Ябълката на раздора (а може би и по-отрано, откакто преспала с Анхиз и родила сина му Еней.) Също и Арес, бог на войната и любовник на Афродита, се нарежда сред привържениците на Троя. Тези четирима олимпийци ще окажат много мощна подкрепа на троянците. Ахейците могат да разчитат за подкрепа на Хера и Атина, все още засегнати, задето Парис е проявил такова обидно пренебрежение към тях – поне те така виждат постъпката му. Освен това Атина открай време има особена слабост към Диомед и Одисей, и винаги ще бди над тях. Хермес също e благосклонен към Одисей, но хитрият бог-вестоносец винаги се съобразява на първо място с баща си Зевс. Посейдон, владетелят на моретата, е на страната на ахейците, както и Хефест, богът на огъня и ковачите – може би това, че невярната му съпруга Афродита и нейният любовник Арес предпочитат троянците, е достатъчен повод за избора му. И, разбира се, заради сина си Ахил, Тетида винаги ще прави всичко по силите си в подкрепа на гръцката кауза. На Хадес му е абсолютно все едно кой ще победи: стига му това, че конфликтът ще напълни подземния свят с душите на много нови мъртъвци. Надява се войната да бъде продължителна и кървава. Дионис не се намесва активно, но е доволен от съзнанието, че ще се лее много вино, че ще има буйни танци и ще се правят приношения в негова чест по време на пировете и празненствата, които неминуемо ще се редуват с кризите и кулминациите на сраженията. Деметра и Хестия, богините на плодородието и на домашното огнище, са двете олимпийски божества с най-слаб интерес към всякакви битки и сражения. Те се интересуват от жените и децата, оставени у дома, от опечалените семейства, от работниците и робите, които се трудят по нивите и в лозята, от онези, които – както гласи една по-съвременна фраза – „поддържат огъня в домашното огнище“. А какво да кажем за Зевс, владетеля на небесата, царя на богове и хора? Зевс обича да вижда себе си като мъдър и доброжелателен наблюдател, безпристрастен съдник, издигнал се над конфликтите. Приема ролята на рефер и велик арбитър. Наредил е на олимпийците да не се месят, но ще си затваря очите, когато го правят. Няма да устои на някои увещания да се намеси и лично. Разбира се, собствената му смъртна дъщеря Елена е proschema, casus belli – пламъкът, запалил фитила; може да се предположи, че това ще го накара да бъде на страната на троянците, но Зевс има интереси и на страната на ахейците в тази игра. Неговият любим син Херакъл е станал причина Тиндарей да заеме престола на Спарта, той опустошава и Троя по времето на Лаомедонт. Друг негов син, Еак, е дядо на трима от най-видните воини в съюза на ахейците – Аякс, Тевкър и Ахил. Зевс е изгубил бройката на своите потомци в редиците на гърците (а всъщност и на троянците). Но си вярва, че е величествено неутрален. Някои историци и митографи развиват идеята, че Троянската война е предизвикана от Зевс в съзнателен опит да ликвидира проекта, в резултат на който възниква човечеството. Да заличи човечеството от лицето на земята веднъж завинаги. Или поне да разреди населението, което все повече се множало. И в процеса на това множене хората ставали все по-трудно управляеми. Дори безсмъртните богове не можели да следят такъв увеличаващ се брой амбициозни, изобретателни и егоцентрични създания, да се сродяват и свързват с тях и да ги контролират. Та те започвали да стават не по-малко арогантни и с не по-малко претенции за изключителност от самите богове. И все по-често забравяли задълженията си по отношение на храмове, молитви и жертвени клади. Забравяли къде им е мястото. Особено онези, които били потомци на самия Зевс или на други богове-олимпийци. Един свят, натъпкан с полубогове и герои, е несигурно и опасно място. Херакъл спасил Олимп, но можело да се появи някой друг с достатъчно сила и наглост, за да свали боговете от местата им. Зевс пропъдил баща си Кронос, който пък узурпирал престола на своя баща Уран. Зевс избягвал Тетида заради предсказанието, че синът ѝ ще стане по-велик от баща си. Ахил като че ли вече доказвал истинността на пророчеството. Но Зевс нямал нито целеустремеността, нито проницателността, нито вниманието към детайла, необходими за съставянето на подобен план и довеждането му до един добре обмислен край. Той по-скоро приличал на онези хора, които подлудяват кучетата и после ги оставят да се бият, бил подобен на римски император, който, насочил поглед надолу към робите и гладиаторите, се наслаждава на проливаната кръв, която се просмуква в пясъка. Не бил нито кукловод, нито велик тактик. Нямал търпението, необходимо за дърпането на всички конци. Не намирал никакво удоволствие в това да наблюдава играта, притиснал пръсти към слепоочията си, потънал в аналитични размисли, за да предвижда всеки ход и всяка контраатака. Разбъркай добре цялата каша и чакай да видиш какво ще последва, такъв бил неговият принцип. Пали фитила и бягай. Остави хората да се самоунищожат. За автора: Талантите му са безкрайно много. Стивън Фрай е определян като истинско британско съкровище. Той е актьор, комик, журналист, писател, поет, режисьор, сценарист и драматург, носител на много престижни награди. Припознаван в културните среди за еталон на т.нар. английски дух, неговото име се свързва с изящно владеене на езика, класически хумор и ерудирано присъствие. Сред близките му приятели е актьорът Хю Лори, негов състудент в Кеймбридж. Двамата изграждат необикновен комедиен тандем и участват в култови сериали като „A Bit of Fry and Laurie“ (1989 – 1995) и „Джийвс и Устър“ (1990 – 1993). Стивън Фрай е водещ на церемонията по раздаване на британските филмови награди БАФТА в продължение на 12 години. Сред хитовете с негово участие са „Госфорд парк“, „V като Вендета“, „Шерлок Холмс: Игра на сенки“ и трилогията „Хобит“. Често озвучава различни филми и видео игри. Той е и гласът зад аудиоверсиите на седемте книги от поредицата за Хари Потър. През 2007 г. Фрай е удостоен с награда за цялостното си творчество на церемонията по връчването на Британските комедийни награди. Известен е със своите активни позиции спрямо разнообразни обществени проблеми. Неговите ярки личностни убеждения превръщат творчеството му в извор на вдъхновение и мъдрост, пораждайки житейски размисли у всеки, докоснал се до него. Оригиналните му гледни точки предлагат възможност за интерпретации на изконни общочовешки въпроси, основани на финия баланс между ирония и самобитност.