Живи

„Живи е фундаментална книга за запознаване с китайската история от ХХ в., но най-вече е задължителна за разбиране на пределите на човешкото същество.“ — InfoLibre Издаден през 1992 г., романът Живи за съвсем кратко време се превръща в един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над петнайсет милиона екземпляра. С екранизацията му през 1994 г. режисьорът Джан Имоу печели Гран при от кинофестивала в Кан, отстъпвайки единствено на Криминале на Куентин Тарантино. Оттогава Живи неизменно попада във всевъзможни класации за най-добри книги, включително в престижния списък на ежеседмичника Яджоу джоукан за стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на XX век. Отзиви: Публикуван през 1992 г. и нареждан сред десетте най-влиятелни китайски книги на 90-те, Живи е хроника на ХХ век с гласа на Фу-гуей – селски човек, който, макар и прегазен от историята, отказва да се предаде. От републикански Китай до Културната революция през японското нашествие, главният герой вижда как гладът и маоизмът постепенно съсипват семейството му. — ABC Колкото и далечни да изглеждат Фу-гуей и семейството му за западните читатели, те са и силно познати, а към края на книгата вече са като роднини. Блъскани от вълна след вълна исторически събития, всяко от които носи нова гибел, семейството се мъчи да оцелее. Неколкократно повтаряща се фраза в романа е „кой да предположи“. Животът изглежда крехък, подвластен на бесни, непредвидими сили и затова – още по-ценен. — The Star Tribune През 90-те Ю Хуа започва да пише романи, които, макар и все така пропити със страдание, вече са овкусени с щипка чеховско съчувствие. По-малко експериментални от ранното му творчество, тези книги обхващат колективните трагедии на китайския двайсети век и стават причина един от най-добрите китайски писатели да получи и полагащото му се международно признание. Проследявайки едно селско семейство от гражданската война на 40-те до спазмите на Културната революция, Живи е исторически разказ с многострадален главен герой, Фу-гуей, който може да се мери с библейския Йов. Каквото лошо нещо се е случило в китайската история през последните шейсет години, то се случва на Фу-гуей и семейството му. Непрекъснатите бедствия биха могли да изстискат емпатията на читателите, но безкомпромисно честната проза на Ю успява да превърне Фу-гуей в екзистенциален герой, чиято воля за живот е единственото нещо, което му остава в края на тази мрачна книга. — Time Ю Хуа разказва за социалните амбиции и измами, за невъзможните и незаявените любови – у него несъмнено има нещо колкото от Хемингуей, толкова и от Стендал. — Le Monde Живи е чудодейна книга, която съдържа много универсални неща, но и такива, които ни помагат да разберем Китай. — La Stampa В иносказателна форма Живи разказва историята на един селянин, който преживява гражданската война в Китай, а после – глада и политическите кампании на ранната комунистическа власт. Основното качество на главния герой е просто волята му за живот, което превръща романа в мрачен коментар за скорошната китайска история. — The New York Review Макар че заглавието е Живи, романът по същество разказва за смъртта. Образът на щастливия оптимист Фу-гуей стои върху труповете на неговите близки и се издига над тях с една тежка лекота. . . В Живи има много неправди, мъка и смърт, но не може да се отрече, че Ю Хуа се отнася към персонажите си с много състрадание и симпатия. — Beijing Wanbao Силата на Ю Хуа е в персонажите и описанията: не е лесна задача да позволиш на читателите да надникнат в умовете на хора, чиито животи са толкова различни от нашите собствени. Дори второстепенните персонажи (и пейзажи) са умело щрихирани само с няколко думи. — The Asian Review of Books Ю Хуа е много сериозен и усърден писател. Книгите му може да са два пъти по-малко от моите, но пък са два пъти по-влиятелни. — Мо Йен, Нобелов лауреат за литература За автора и преводача: Ю Хуа е роден през 1960 г. в гр. Ханджоу в семейство на хирург и специалистка по вътрешни болести и по негови думи голяма част от детството му преминава в болнични коридори насред кофи с кръв, миризма на дезинфектанти и безкрайни стенания. На осемнайсет, след като завършва средно училище и не намира достатъчно амбиция да продължи в университет, е разпределен като помощник в зъболекарски кабинет, който самият той нарича „зъбарница“, защото е просто място за вадене на зъби и нищо повече. В мемоарното си есе Как от зъболекар станах писател Ю Хуа описва как там прекарва най-скучните пет години от живота си, през които научава две съществени неща: че на света няма по-неживописно място от човешката уста и че безцелното шляене е част от длъжностната характеристика на творците от Дома на културата, които току минават край зъбарницата. Вече окончателно разбрал, че не става за лекарска работа (понеже там „едно е винаги едно, две е винаги две“ и няма никакво място за въображение), и след като преценява, че не го бива нито в композирането, нито в рисуването, Ю Хуа решава да се захване с писане, за да се домогне до лелеяното лентяйство в Дома на културата. По това време, в началото на 80-те, Китай тъкмо е излязъл от крайния тоталитаризъм на Културната революция при Мао Дзъдун. Както казва Ю Хуа в едно интервю, тогава „проза се пишеше по един и същи начин“ и „литература практически не съществуваше“. На фона на либерализирането на социалната и културната обстановка се появяват ранните му разкази – изпълнени с насилие, хаос и абсурд, те го поставят в челните редици на набиращото скорост по това време авангардно течение, което със своите стремежи да подложи на съмнение закостенелите културни и човешки норми оказва силно влияние върху литературната среда, а впоследствие става и неизменна част от съвременната литературна история. Първият сборник на Ю Хуа, На осемнайсет заминах надалеч, излиза през 1989 г. в култовата поредица Нови звезди на издателство Писател, където дебютират повечето автори, които през следващите две десетилетия ще придобият статут на съвременни класици, включително Мо Йен, А Чън, Цан Сюе, Ма Юен, Гъ Фей. Две години по-късно излиза вторият му сборник, Нещо инцидентно, след което Ю Хуа съзнателно преориентира стила си от експериментализъм към реализъм, а литературният му фокус осезаемо се премества от жестокостта към състрадателността, за да избегне това, което в есето си Един спомен се върна нарича предстоящ „психически срив“. Вследствие на тази промяна се появяват трагикореалистичните романи Викове под ръмежа (1991), Живи (1992) и Сю Сангуан продава кръвта си (1996). В авторовия предговор към китайското издание на Живи Ю Хуа пише: Преди отношенията ми с реалността бяха много напрегнати, или казано по-грубо, аз бях враждебно настроен към нея. Но с течение на времето гневът ми се уталожи и започнах да осъзнавам, че истинските писатели търсят не друго, а истината – тази истина, която изключва моралните оценки. Мисията на писателя не е да излива яда си, нито да обвинява или разобличава, а да показва възвишеното. И тук нямам предвид някаква елементарна прекрасност, а усещането за отдръпнатост след разбирането на всичко, еднаквото отношение към доброто и лошото, съчувствието към целия свят. В такова състояние се намирах, когато чух американската фолклорна песен „Старият черен Джо“, в която се пее за мъчния живот на един роб – как цялото му семейство си заминава преди него, а той остава все така дружелюбен към света, без да се оплаче ни веднъж. Песента ми въздейства дълбоко и реших да напиша точно такъв роман – за способността на човек да понася мъки и за оптимистичното отношение към света. Процесът на писане ме накара да осъзная, че хората живеят заради самото живеене, а не заради нещо външно от него. И така разбрах, че съм написал възвишена творба. За кратко време Живи става един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над петнайсет милиона екземпляра. С екранизацията му през 1994 г. режисьорът Джан Имоу печели Гран при от кинофестивала в Кан, отстъпвайки единствено на Криминале на Куентин Тарантино. Оттогава Живи неизменно попада във всевъзможни класации за най-добри книги, включително в престижния списък на ежеседмичника Яджоу джоукан за най-добрите сто китайскоезични литературни произведения на XX век. През 1999 г. се появява третият и последен засега сборник с разкази на Ю Хуа, Момчето в сумрака, последван от още два романа – Братя, излязъл в две части през 2005 г. и 2006 г. и Седмият ден от 2015 г. Междувременно Ю Хуа пише множество кратки есета, мемоари, очерци и литературни лекции, които са събрани в няколко сборника. За кратко време е и колумнист в Ню Йорк Таймс, където пише по множество въпроси, табуизирани от китайските власти. Един от есеистичните му сборници, Китай в десет думи от 2011 г., се занимава именно с щекотливи за китайската политическа реалност теми, например потуления от Комунистическата партия инцидент на площад Тиенанмън от 4 юни 1989 г. или наследството на Културната революция, проявено в съвременните китайски политика, икономика и общество – това е и единствената книга на Ю Хуа, която не е официално публикувана в Китай и в оригинал се намира само в тайванско издание. В момента Ю Хуа живее със семейството си в Пекин, където продължава да пише. Стефан Русинов е роден през 1984 г. в Сливен. След магистратура по превод и редакция в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и още една, по съвременна китайска литература в Централнокитайския педагогически университет в гр. Ухан започва да внася художествена литература на български език. По думите на негови колеги от университета е мечтаел за това още от първи курс, макар че самият той не си спомня. Досега в негов превод са излезли книгите Един ден на У Цин, Изплези си езика на Ма Дзиен (награда за млад преводач Елена Мутева на Съюза на преводачите в България), Изтезание със санталово дърво на Мо Йен (номинация за Национална награда Христо Г. Данов в раздел преводна художествена литература), Къщата на улица Манго на Сандра Сиснерос (номинация за награда Кръстан Дянков на Фондация Елизабет Костова), Трите тела на Лиу Цъсин и др. Пише публицистика на културна тематика, води поредицата Китай отвътре за документални статии от китайски писатели в онлайн изданието Тоест и преподава китайска култура и художествен превод в Софийския университет.