Спомен за моите тъжни проститутки

Сексът е утехата на човек, когато не му достига любов Това заглавие също е извадено от романа, представен с хубавата обложка по-горе. То е реплика на главния герой, мъж на 90 години, 70 от които, по груби сметки според повествованието, е бил журналист и музикален критик в един от местните градски вестници и продължава да бъде такъв и в момента, който трябва да е някъде около 1960-а, плюс-минус някоя година. Ето и първото изречение от книгата: „В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче.“ (Още веднъж – на 90!) Началото, погледнато буквално, е доста подвеждащо, защото нататък всъщност не става дума за това или поне не главно за това. Момиче се намира по спешност, и младо, и девствено. Намира го старата приятелка на разказвача, Роса Кабаркас, стара и в буквалния смисъл и собственичка на таен публичен дом, който обслужва всички мъже с що-годе по-високо обществено положение в града. Нататък романът е наполовина разказ за тази първа и последна любовна история от живота на главния герой, наполовина връщания към разнообразния му сексуален живот, наполовина анализ на любовта per se, наполовина анализ на старостта, наполовина анализ на щастието, наполовина криминален роман и още няколко половини (които станаха доста повече от две, но при Гарсия Маркес човек никога не знае предварително). И все пак „Спомен за моите тъжни проститутки“ е един хубав роман за чистата любов.