Кенеди

„Кенеди“/1992/ – един от „премълчаните“ романи на писателя и сценариста Владо Даверов. От кого премълчана истина за стягащата атмосфера от 60-те години на миналия век – от него /невъзможно!/, от редакторите, от издателството, или просто изостанала във времето? Главният герой на романа „КЕНЕДИ“, Борис Мандов, се оказва, че прилича физически на Ли Харви Осуалд, убиецът на 35-ия президент на САЩ Джон Кенеди. Достатъчно, за да се направи аналогия между живота на двамата – само че в два различни свята. В единия като в приказка се появяват имена на далечни градове, непознати марки автомобили, чудеса на битовата техника и претъпкани със стоки магазини. „Западът си е Запад!“ – е тъжната констатация на съкварталците. В другия милиционерът дебне под прозореца на Бъдни вечер и Коледа, бият до смърт, бият се и за краставици в „Плод-зеленчук“, желаната роля в театъра се получава еди-как си. Времето, когато смъртната присъда е в действие и един следовател слага своята потвърдителна резолюция под решението за екзекуцията на Борис като главен виновник за неразбориите в държавата. „Та случката е следната, разказва авторът в предговора на романа: започнах да работя по текста „Кенеди“ през далечната 1988 г. По онова време ползвах пишеща машина. Отказах се на четирийсет и седма страница. Изхвърлих написаното в кофата за боклук. Жена ми сметнала, че прибързвам, измъкнала лекьосаните вече с доматено пюре изписани листове и ги върнала на бюрото. Намерих спасения текст след година, когато отново реших да ставам писател. Задрасках моментално половината, а към другата половина прибавих още двеста страници. Така съчинението „Кенеди“ придоби крайния си вид. В издателството го харесаха. Демокрацията победи, братко, радвай се! Иначе твоята история за епохата „Кенеди“ и отзвукът в провинциална България, в някакъв си провинциален град с неговите нищожни хорица, никога нямаше да види бял свят. И аз се радвах. Дори занесох сигналната книжка вкъщи. Сетне започна трудно обяснимо почесване на глави, мрънкане, щракане с пръсти: „Ама нали разбираш, братко, не зависи от мен!“. Докато накрая ми заявиха, че книгата няма да бъде пусната по книжарниците.“ Жестоко, та чак жалко или по-скоро и тъжно, и смешно време. Историята е покъртителна и неудобна – разкрива неприятни истини за отношението към човека в НАРОДНА република България. Такъв е и романът, който се гради на бавното усилие да се разпознаят и свържат отново човешките ценности от постоянно издигащите се граници – политически, културни, географски.