По пътя. Бродягите на Дхарма. Събрани съчинения том 1

ДЖАК КЕРУАК: ВРЪХ „САМОТА“ – ОТ КЛИШЕТО КЪМ КАНОНА Преди малко повече от 35 години в България беше публикувано първото издание на „По пътя“. Случваха се и такива чудеса – от време на време тоталитаризмът да повдигне леко завесата, за да ни лъхне от Запада малко свежа струя Свобода. Пък и системата се опитваше да припознава в такива като Джак Керуак борци срещу световния империализъм. По същата логика с 10-12 годишно закъснение успявахме да видим и по някой готин филм, „Коса“ на Милош Форман е най-точният пример и съвпада по период. „По пътя“ се превърна първо в апокриф, веднага след това в нещо като Евангелие на свободния дух, а неговият автор естествено беше въздигнат в култ. И се роди Голямото литературно клише на епохата. В литературните клишета може да има и нещо хубаво. Те създават условни рефлекси у по-неизкушения читател и го карат да реагира мигновено на ключови думи като война и мир, престъпление и наказание, гордост и предразсъдъци, осъдени души … По пътя стана любимото литературно клише на младото поколение в България през осемдесетте години на миналия век – моето поколение. Колкото и малко да знаехме за Керуак, разчетохме посланието му така – Пътят е Свобода, Свободата е Път! И въпреки че не разполагахме с неговите четиринайсет хиляди километра от Ню Йорк до Ел Ей и обратно, и 400 от София до морето на стоп ни стигаха, за да се припознаем в Джак. А всъщност, докато го боготворяхме, го използвахме като аксесоар, нещо като част от общия ни инвентар, с който се опитвахме да очертаем мъничкия периметър на свободата си. С това първоначалната рецепция на Керуак в България, а и не само в България - както съм имала възможността да се убедя от разговорите си с колеги издатели и писатели от други страни от бившия Източен блок, категорично излиза от сферата на литературната критика, за да пристане в обятията на социалната и културната антропология. Това рязко намалява шансовете на автора да бъде оценен приноса му в световната литература, за сметка на други негови съществуващи или несъществуващи достойнства. През 1993 г. издателство „Парадокс“ направи първото след промените преиздание на „По пътя“, отново със станалия вече класика превод на Рада Шарланджиева. С този издателски акт, не допринесохме нищо ново към възприятията за автора, а затвърдихме клишето от предното десетилетие с огромна радост, този път опиянени от внезапно връхлетялата ни свобода на словото. Казвам това с усмивка и носталгия. Можело ли е да бъде другояче – съмнявам се, но все пак оставям на критиците да решат доколко рецепцията на един литературен текст е зависима от социалния и идеологически контекст, в който той е поставен. Аз просто си мисля, че като един добър човек, Джак не би ни се обидил от начина, по който сме го ползвали през годините, даже би се радвал да знае, че ни е правил толкова щастливи. Но също така си мисля, че е крайно време да разчупим клишето. Защото Керуак не е едните изтъркани джинси, дълга коса, раница на гръб, среднощно дрънкане на китари, огън край морето и няколко бири в повече. Дори формално погледнато никога не е бил с дълга коса, през 1947-ма никой не е ходел с джинси, а вместо раница взима очукания мукавен куфар на майка си. Също така не е писал литература, която „е важна и интересна само докато си млад“ – едно покъртително категорично твърдение, с което се сблъсках напоследък. Днес Керуак се нуждае от един наистина нов и цялостен прочит, от едно доста по-задълбочено осмисляне. Защото, ако етиката и естетиката на бийт поколението имат свой литературен канон, то това несъмнено е Керуак. Не Алън Гинсбърг, не Грегъри Корсо, не Лорънс Фърлингети или най-истинският „бродяга“ Гари Снайдър, които„крещяха стиховете си по улиците“ на Ню Йорк, Фриско и Ел Ей, по баровете с джаза на Майлс Дейвис и Чарли Паркър или „Блуса“ на Джордж Хенди, по склоновете на Високите Сиери в Калифорния и Високите Каскади във Вашингтон и Орегон, за да „предизвикват земетръси“. Не! Дори безсмъртният „Вой“ на Алън не би бил днес това, което е, без Джак. Веднага след края на Втората световна война и някъде съвсем в ранните петдесет години на миналия век тези тогавашни момчета наистина сътвориха интелектуалния бунт на Америка, нарекоха се Beat Generation, проповядваха някакъв нов ред и превъплътиха в стиховете си неговата етика и естетика. Но само Джак успя да ги формулира и формализира в текстовете си. Той пое по литературната автострада предначертана от предтечата на бийта Хенри Милър, като за разлика от него измина целия път в буквалния смисъл. И създаде собствения си „всеобхватен монолог в проза, който слива разказвача, автора, епохата и цяла Америка в една огромна панорама от лица, събития, места и проблеми“. Както при Хенри Милър – гуруто от Биг Сур, при когото се ходи на поклонение, така и при Керуак „в някакъв смисъл цялото му творчество е един-единствен роман, в който буквалните романи са само отделни глави и героите прескачат от действителността в литературата и обратно, а също така и от едно произведение в друго“ (Владимир Трендафилов, Предговор. В: Хенри Милър, Разпятие в розово, С., Парадокс,2015). Дали без Великия пазител на спомени, днес Алън, Грегъри, Лорънс, Гари, Нийл – как без него!, и другите, биха били това, което са, за света и за литературата, няма нужда да гадаем. Гинсбърг сам говори за тази щедра висока проза… Не мисля, че може да се навлезе по-надълбоко в Америка, без първо да се разбере нежното, дълбокомислено съчувствие на Керуак към отдавна несъществуващи събития и места, както и към особената Индивидуалност и чудатост, съдържащи се в тях. Подминавайки Керуак, човек би подминал сърцето, обречено на смърт, чиято песен е изпята чрез гласните на прозата.(Алън Гинсбърг, Великият пазител на спомени. В. Джак Керуак, Видения за Коди, Парадокс, 2004.) Бих искала да се върнем към нещо, казано малко по-горе, защото проблемът за равновесието между етика и естетика е ключов за Керуак. В известен смисъл и смъртоносно съкрушителен. Джак Керуак със сигурност е един от последните световни писатели, ако не даже и последният, които положиха и творчеството си, и личното си Его (а защо не пък личния си свръх-Аз?) в подножието на собствения си морал. Подобен акт – съзнателен или не – е винаги крайно саморазрушителен. Фактите говорят сами и то в резки смени метафора/истина. Но това е то Керуак – при живот, превърнат в литература и литература, изстрадана наживо, се чудиш кое и истината, кое е метафората. След като покорява връх „Самота“ и го обитава няколко месеца, Джак сякаш не успява да слезе повече в реалността и си остава вечният несретен „бродяга-съгледвач“. Да кажем, че това е метафора. И беше Сатори, и Дхарма, но Further не съществува. Това пък е самата истина. Джак си остава в края на 50-те и не успява да прекрачи в 60-те години на миналия век. За разлика от най-близките си приятели Гинсбърг и Нийл Касиди не хваща Голямото возило, боядисано в цветовете на дъгата, на Кен Киси. Не „хваща“ и психаделика културата, основана на шумно прокламираното ЛСД, нито се вписва в т.нар. група Pranksters. Просто този Път – Merry Pranks ‘Further’! - вече не е неговият. Метафора. И се чувства предаден и изоставен. Истина. Финалната сцена, преди да падне завесата, е описана от нейния драматург Алън Гинсбърг. Едва ли човекът и писателят Керуак, който през 1952 г. решава да направи творчески експеримент, като под въздействието на „една новооткрита Трева“ записва на магнетофон в продължение на няколко дни откровените си разговори с приятеля си Нийл (записът е част от романа му „Видения за Коди“), си е представял, че някога това ще стане повод за собственото му пародиране. Годината е вече 1967-а. … тъжният пиян Джак, изпълнен с ентусиазъм, надрусан и безсловесен, влиза в апартамента на Парк авеню, където в полунощ са се събрали петдесет пранкстъри, всички в цинично очакване… мястото на Великия сбор, на срещата между бившите приятели Керуак, Касиди, Киси и компания,които най-накрая се събират заедно в Ню Йорк, на 86-а улица, в горната част на Ийст Сайд, този път под неофициалните, престорени, ала истински светлини на прожекторите и пред микрофоните, чиито жици се вият като змии през цялата дневна, опасана с кабели – Едно американско знаме е проснато върху дивана, на който шокираният Джак отказва да седне – Киси с уважение посреща гостите и мълчи, един стеснителен,бащински настроен домакин, аз самият съм удивен и тъжен, сега вече всичко е извън моята власт, Историята вече не е подвластна дори и на Джак, той я беше написал преди цели петнайсет години и сега, загубил всякаква надежда, можеше само да наблюдава едно от своите магически оцветени, пророчески представления… (A. Гинсбърг, Пак там.) За Джак Смисълът вече се е изчерпал. Самотата му – творческа и лична – е абсолютна и безусловна. Но има и още един извод от гореописаната сцена, може би най-важният – приживе Джак Керуак вече се е превърнал в канон. „Аз приемам загубата завинаги. Всичко ми принадлежи, защото съм беден.“ Велики звънки редове с историческо значение, въздъхва Гинсбърг. Алилуя, Джак! * * * Любезни читатели и почитатели на Керуак, Тези встъпителни думи от името на издателство „Парадокс“ и на целия екип, който вече няколко години работи върху Събраните съчинения на Джак Керуак в седем тома, имат претенцията да изказват неопровержими истини, само дотолкова, доколкото използваните факти и спомените на Алън Гинсбърг са цитирани коректно. Коментарите са лични ,спонтанни и преднамерено фрагментарни, провокирани от идеята, че Големият разговор за Керуак у нас все още не се е състоял. Колекция „Керуак“, като естествено продължение на култовата ни през 90-те години на миналия век Колекция „Америка ХХ“, има идеята да започне – в никакъв случай да изчерпа! – този разговор безкрай, колкото безкрайна е прозата на този, на когото го дължим. На всички, които участваха в създаването на тази колекцията и допринесоха за новия прочит и модерното възприятие на „канона Керуак“ като текст и визия – благодаря! Дано да сме на правилния Път! Доротея Монова