Вратата на детството

Всяка нощ от ефира някой вика призраци... Но те са вече тук: самолет, излетял преди половин век; писател, влюбен в тореадорите; дете с бяла топка; мъртва американска мисионерка... Призраците не знаят спокойствие...Радио Мундиал е убежище на хора, които трябва да забравят миналото си. За миналото и неговите сенки "Вратата на детството" е един от последните романи на Патрик Модиано и, струва ми се, един от най-добрите. Защото той не е просто роман в стил "Модиано", той е и много френски и силно напомня писането на Дюрас, или на Ани Ерно... Иначе казано, за този си роман Модиано трудно може да бъде обвинен в повторителност, в копиране на самия себе си и от най-недоброжелателните критици. Известно е, че френската критика често си позволява да изтъкне по повод един или друг негов роман, че авторът всъщност пише една и съща книга, но с малки вариации. Без да променя почерка си, без да изневерява на "стила Модиано", с последните си романи - като "Дора Брюдер" и "Вратата на детството" - по един категоричен начин писателят доказва, че подобни обвинения са неоснователни. "Вратата на детството" е хем в стила Модиано, тоест в стила на неяснотата, която хипнотизира, на бавния и много кинематографичен разказ, на контурното писане, на архиварската нагласа към миналото, хем и не е. Защото свежда неяснотите и белите петна до степен на проницаемост и проходимост, точно както е в романи от типа на "Модерато кантабиле" на Дюрас. Опорите, около които се върти и този роман на Модиано, са миналото, способността то да бъде забравяно и спомняно, да се бяга от него, но и да се остава в сянката му, а оттук и паметта, амнезията, повторителността, изпитването на сетивата, способността ни да запомняме и разпознаваме хора, сенки от собствения ни живот, умението да разказваме истории, да споделяме, да поемаме отговорност за другия, да го срещаме без алергия... Героят на романа има две съществувания, две имена, две самоличности. Бил е френски писател, но парижкият му живот е затворен в куфар, архивиран е в подсъзнанието му, етикетиран е като минало, което трябва да се забрави, на което не трябва да се позволява да нахлува в настоящето. Другият е животът от настоящето, в който той е андалуски автор на сериали, който се опитва да бъде чужденец и на самия себе си и работи за радио "Мундиал", пишейки и преписвайки от долнопробни книжки "Приключенията на Луи ХVII". Сериал, чиято идея обаче не е случайна, доколкото е закачка, поглед към миналото, защото в него става дума за изчезнали хора, за това как са останали живи, за надеждата някой ден някой от тях да бъде открит от близките си. Става дума сиреч за онова, което е оттласнато, за помисленото и за желанията, за странния и травестиен автобиографизъм, който понякога спасява. В този смисъл забравата - отсича романът - никога не може да бъде абсолютна. Една среща с момиче, което прилича на дете - образ от миналото, разплита цяла история и дава воля на спомените, прави аза уязвим, включва сърцето... И се оказва, че грижливо оттласкваното минало съвсем не е забравено, че поривът по него е силен и неслучайно в рубриката "Призиви в нощта", която работещите в радиото - тези емигранти по неволя правят и за която героят също работи, се появяват обяви за хора и вещи, изчезнали преди 20-30 години. С идеята, че някой може ди си спомни и да се обади, че нищо не се губи абсолютно и никой не изчезва без следа. С идеята, че непоправимото никога не настъпва и всичко в един момент би могло да бъде както преди. Защото животът не е срив, не е нагъната и прекъсната крива, а линия, която колкото и да криволичи, винаги съхранява връзките. Амелия Личева В-к Култура, брой 21, 23 май 2003 г.