Макс Фриш. Избрано 7. Щилер

Знам, че не съм безследно изчезналият Щи­лер. А и никога не съм бил. Кълна се в това, макар и да не знам кой съм в същност... Щилер, типичен случай на индивид с „нещастно съзнание”, е достигнал степента на разединение със себе си, когато според Сартр „човек не е това, което е, а е онова, което не е”. Той е духовен наследник на онези романтични „проблематични натури”, за които Гьоте казва, че не са дорасли за ситуацията, в която се намират, но се устремяват още по-напред. Зад скулптора Щилер стои скуката на духа, който жадува за абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Щилер прави от брака си пробен камък, поставя си непосилната задача да вдъхне живот на една лишена от плам жена; сам си поставя този капан и попада в убийствената му клопка. В своето „брачно щастие” той е изгубил не само остатъците от самоуважение, вяра в собствените възможности, но е проиграл е възможността да се сдобие със съдба. И той прави своя избор: решава да забрави съпругата си, както други - криминалното си минало... Пожелал невъзможното, Щилер се проваля в реализирането на възможното. Да провокира читателя си към вземане на лични решения, моралистът Фриш възлага и на романа си „Щилер” (1954). "Има много начини да се убие човек, или поне душата му, и това убийство няма да бъде разкрито от нито една полиция в света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! Покажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмимка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкае за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!"