Кравата е самотно животно

"Кравата е самотно животно" е представителна подборка от публикуваното от Давид Албахари в жанра на микроразказа, направена през 2011 г. от самия автор. Една трета от текстовете не са публикувани досега, а останалите са взети от издаваните му на сръбски книги: Обикновени разкази (1978), Шок в бараката (1984), Необикновени разкази (1999), Втори език (2003), Сенки (2006) и Всяка нощ в различен град (2008). Специално за българското издание те са придружени от предговор и две малки есета за краткия разказ. Давид Албахари (1948) е сръбски белетрист с еврейски произход, роден в Печ, Югославия. От 1994 г. живее в Калгари, Канада. Първата му книга, Семейно време (1973), е сборник с разкази. През 1982-а с друг сборник, Описание на смъртта, авторът печели първата си голяма награда за литература – Иво Андрич. Творчеството му е разделено поравно между кратката и дългата проза, но на български Албахари е известен главно с романи: Стръв (1996), Пиявиците (2005) и Лудвиг (2007). Превеждан е на шестнайсет езика; той самият е преводач на Исак Башевис Зингер, Джон Ъпдайк, Маргарет Атууд, Сол Белоу, В. С. Найпол, Томас Пинчън. Любимият му роман е Блед огън на Набоков, а онзи, който му се иска да беше написал (но на сръбски) – Джойсовият Одисей. “Тази форма на художествената литература е доста сходна с т.нар. стихотворение в проза и е била прилагана – по твърде различни начини – от ред писатели, сред които Франц Кафка, Ищван Йоркен, Даниил Хармс, Томас Бернхард и Х. Л. Борхес. Заглавието на сборника идва от едноименния разказ, който написах преди двайсетина години, след кратко литературно турне, което отведе ни отведе с Миряна Божин и Миливой Сребро до Зеница и Травник. Видях самотната крава в полето край Травник. Стоеше неподвижна, като някой Буда, взрян в космическата празнота.” (Давид Албахари) "Албахари пише в духа на Киш и Кафка, Бекет и Бернхард, Хармс и Витгенщайн. Заради еврейския му произход, неговият стил носи ярък отпечатък от кабалата и Талмуда; изчистеният му и строен изказ също напомнят еврейската традиция... Фактът, че в него се свързват дълбочината и тежестта на Изтока с елегантността и лекотата на Запада, превръща сборника Кравата е самотно животно на Албахари в удоволствие за четене от особена класа. Разказите на Албахари са разнообразни: анекдоти и екзистенциални медитации, притчи и възпоменателни откъси, афоризми и антиизкуство, мисловни фуги и съновни протоколи, монолози и пародии, алегории и не на последно място – нонсенс. Творбите са различни по настроение и тон: меланхолията се съчетава с вица, скръбта с иронията, лаконичността с излишеството, абсурдът – с експеримента." (Neue Zürcher Zeitung) "Подобно на Емили Дикинсън Албахари превръща свенливостта в предимство. Той открива значимото в баналното... в някое изгубено копче, да речем." (Christian Science Monitor) "Албахари е като фрий джаз солист, който изпълнява свободни вариации върху мисли на Джордж Сантаяна. Една от най-често цитираните е тази за музиката и живота: Музиката по същество е безполезна... точно като живота." (Booksa.hr) "Въпреки цялостната му загриженост по сериозни въпроси, има нещо от изтънчената игривост на чешкия майстор Карел Чапек в начина, по който Албахари търпеливо показва как травмата и загубата променят издълбоко способността на хората да възприемат реалността." (Kirkus Book Reviews) "Макар и оформен от белградската култура, Албахари не спада към доминиращото течение в сръбската книжовна традиция. Заради необходимостта си да изследва самите основи на писането и да играе с литературните конвенции, той по-скоро попада в групата писатели на млада и средна възраст, които отбягват реалистичната мотивация и въвеждат новаторски разказвачески подходи в сръбската литература." (World Literature Today) "... смайващо вълнуващ и интелигентен... Албахари разказва по начин, който съществува като вариант от шейсетина години насам, докато във Великобритания например почти всички книги, писани в днешни дни, спокойно можеха да са писани и през ХIХ век (при това, смея да твърдя, не толкова добре, колкото тогава)." (The Guardian) "Характерната за писането на Албахари простота, за която вече отдавна знаем, че е “по-заплетена от всяка сложност”, ни напомня, че животът ни може да достигне пълнота само в редки, изключителни мигове, чието съществуване осъзнаваме едва след като са отминали." (Предраг Петрович, Politika) „Не вярвам в праволинейните разкази. Животът не се случва така. Животът върви в няколко посоки; точно това правя и в разказите си.“ (Давид Албахари) “Албахари трябва да бъде „съхраняван“ на полицата с бъдещи Нобелови лауреати. Сърбинът е един от великите писатели на този свят и ние не го знаем, или поне не достатъчно.” (La Vie Littéraire)