В отсъствието на мъжете


Анотация
Драматичен сблъсък с един ум и с едно тяло. Седмицата на повратите. На срещата ми с известния писател Марсел П. и с неизвестния Артюр В., на сблъскването ми с един ум и с едно тяло, на неочаквано рандеву с лесния живот и с вероятната смърт. Така 16-годишният „равнодушен красавец” започва изповедта си за едно невероятно лято, през което създава приятелства. Първо започваш да дебнеш. Търсиш онзи или онази, които биха могли да те придружат. Погледът се разхожда из група хора и изведнъж спира върху плячката си. Тогава се приближаваш, вече се отдаваш на съблазняването, на желанието да привлечеш другия към тази дейност. Много бързо разбираш дали работата ще стане, дали е възможно да се случи някаква история... История се случва и то каква! Много френска и особено елегантна. Една изповед, която е свързана с живота и творчеството на великия Марсел Пруст. * * * Ето какво споделя Марсел Пруст с младия си приятел Венсан в романа на Филип Бесон „В отсъствието на мъжете”: Аз проучвам миналото, за да свикна по-лесно с настоящето и преоткривам в настоящето усещания, които съм изпитвал в миналото. Споменът се появява, за да направи връзка между вчера и днес. Толкова е просто. Не се налага да се търси повече. Писането изисква изключително ангажиране. Не можеш да правиш нищо друго освен това: да пишеш. Не бива да се разсейваш с нищо. Трябва да се посветиш изцяло на книгата, да й принесеш в жертва всичко останало. Това е свещенически сан, покалугеряване. Знаете ли, че дори когато не пиша, аз все пак пиша? Времето, през което съзерцаваш, през което наблюдаваш, през което водиш светски живот, през което безделничиш, е време, което служи на писането. Докато привидно бездействам, за което толкова често ме упрекват, аз всъщност работя върху книгата. Целият живот е посветен на писането. Аз живея само за писането. Невъзможно е да правя друго. И тази необходимост става още по-остра, когато усещаш като мен, че краят на живота ти приближава с големи крачки. Налага ми се да завърша книгите, на които съм се посветил. Разберете, няма нищо по-важно от това да завърша тези книги. Надявам се, че ще ми бъде отпуснато достатъчно време. Пиша по спешност, трескаво, тревожно. Ще си помислите, че съм обзет от почти болезнена самозабрава и ще бъдете прав. Писането е смисълът, който придавам на съществуването си. Съществуването ми изчезва зад писането. Или пък бих могъл да ви кажа: ако не пиша, мисля, че ще съм мъртъв. Писането е труд. Талантът, несъмнено, има нещо общо с цялата тази работа, но преди всичко трябва да се трудиш, да се трудиш неуморно, да си налагаш дисциплина на вдъхновението, на правилата. Така аз, вие сте го разбрали, когато се стъмни сядам на бюрото си и пиша. Пиша до пълно изтощение, до победа над безсънието или до отказване на ръката. Вие не можете да си представите колко е болезнено, когато се схване ръката и не може повече да пише, когато китката е толкова втвърдена, толкова напрегната, че трябва да се спре писането. На човек му се иска да продължи, да пише още и не може. Физически не му е възможно да го прави, да се помръдне. Това е невероятно разочарование. Именно в тези моменти преценявам точно колко струва пропиляното време. Когато стане съвършено нетърпимо, събуждам Селест и му нареждам да пише под диктовката ми. Би трябвало да видите тези часове на страстна отдаденост, неописуемо е. Подобна сцена може да бъде написана само за театъра. Писането е продължителен процес. Извинете, че ви го казвам така, малко прозаично, но само казвайки го така съм най-близо до истината: писането е продължителен процес. Хиляди са страниците, които маркират историята на моя живот. Това е огромен ръкопис. Това е като да си на далечно плаване да твориш така. Случва ми се понякога да не успея да се оправя в творбата, да не знам вече докъде съм стигнал с всички тези съдби, които се срещат, приключения, които се размесват, свят, който създава своята история. Селест ругае след мен, опитвайки да подреди бъркотията. Но да не си помислите, че аз преписвам. Разберете, за мен е невъзможно да бъда по-кратък, не бих могъл да извадя и най-малката фраза, без да рискувам да наруша равновесието на цялото. Творбата се дели, завързва, тя се обзалага, че ще събере целия материал за едно съществуване, изградено от лични и колективни събития. Това е плетеница от чувства и вълнения. Аз бих могъл да ви кажа също: градя къща. Това произведение е къща, чиито стаи са свързани помежду си чрез изтънчен подход. Вижте стаите, където човек се ражда, където расте, скрит от погледа на родителите си, където измисля нови любовни правила, където умира понякога след бавни и мъчителни агонии. Вижте нишите, където се разменят тайни, където се завързват интриги, където се нарушават мълчания. Вижте салоните, където се излага на показ висшето общество, където мъжете съблазняват, където жените лъжат, където стари писатели срещат леснодостъпни млади хора. Аз създавам фреска, в която някои несъмнено ще си помислят, че се разпознават. Книгата е също така и едно дете. Първо трябва да се влюбиш или да си бил влюбен, трябва да изпиташ изгарянето на любовта или раната от загубата, празнотата от раздялата, за да започнеш да пишеш. Любовта и писането са интимно свързани. Едното поражда другото. Тогава може да се случи оплождане, необяснимото пътуване на жизненоважно семе, механизмът на флуида. После идва времето, когато трябва да износиш книгата, да я оставиш да порасне в теб, да се оформи, да заприлича на нещо, което някой ден би могло да съществува съвсем само. Нужно е време, търпение. На мен ми бяха необходими четирийсет години. И после, някой ден, усещаш, че е настъпил часът да изхвърлиш това дете. Най-после си готов да напишеш първото изречение, да го положиш върху хартията, първото изречение, което си прехвърлял в главата си стотици пъти. В това изхвърляне има болка, искам да кажа физическа болка и раждане. Има викове и сълзи, в които се смесват радостта и умората. От там, детето ще расте. Ще му помагаш да расте, ще му посочваш пътя. То ще се спъва, разбира се, многократно, но ще напредва. И един ден книгата става достатъчно голяма, за да съществува извън своя автор. Един ден книгата е тук, поставена пред вас, материална, осезаема, и вие я виждате в ръце, които не са вашите. Тогава, Венсан, вие разбирате, че тя вече не ви принадлежи изцяло и може би дори никак, че тя е на други, на всички други, на онези, които си позволяват да ви кажат какво мислят за нея, сякаш са помолени да дадат преценка пред родители по повод възпитанието на тяхното дете. Тогава, край. Трябва да се допусне раздялата. И още, трябва да се приеме, че книгата ще ни надживее, че тя ще бъде още жива, когато ние ще сме мъртви, че тя ще говори на хора, които няма да са ни познавали, за това, което ние сме били. Това бащинство е пътят на страданието, в чийто край може да блести светлина. ФИЛИП БЕСОН е роден на 29 януари 1967 г. в Барбезьо. Баща му е учител, а майка му секретарка на нотариус. Бъдещият писател завършва Висшия търговски институт в Руан. През 1989 г. се установява в Париж и започва работа като юрист и преподавател по социално право. През 1999 г. пише първия си роман „В отсъствието на мъжете”, за който получава наградата „Еманюел Роблес”, присъждана от Академия „Гонкур”. Вторият му роман „Неговият брат” е номиниран за наградата „Фемина”. Патрис Шеро го екранизира и филмът е удостоен със „Сребърна мечка" на Международния кинофестивал в Берлин. За третия си роман Бесон печели Grand Prix „RTL-Lire", а „Една италианска любов", издаден и на български език, е селекциониран за наградите „Гонкур" и „Медиси". Българските читатели познават писателя и от романа му „Една американска любов”. Произведенията на Филип Бесон са преведени на четиринайсет езика и са бестселъри във Франция.
Добави в любими

9.00 8.19лв.


- 9%
Коментари