Безсъници край Попа

„Безсъници край Попа" е втората книга на писателя, фейлетониста и журналиста Валентин Пламенов. И ако първата - „Разкази на едно софийско копеле” включва творби, които един от най-талантливите белетристи на времето пише до последния си ден, то новото издание обхваща творчески период, който съвпада с т.н. време на прехода. И в тях Валентин Пламенов остава верен на себе си - с проникновената си обективност неговите разкази представляват остри и безпощадни картини на дните му. Или както журналистката Петя Миронова изтъкна: "Валентин написа неповторима поема в проза - за поривите, надеждите и разочарованията на своето поколение. Нима е малка награда за един писател да успее да постави диагноза на времето си?" Според нея Пламенов е постигнал едно лирично, но безпощадно точно животоописание на своето време - "портретът е толкова автентичен, че човекът, който чете, има усещането, че той самият е авторът”. Валентин Пламенов е български писател, драматург и сатирик живял и творил в София. Роден е в София през 1951г. Завършва начално образование в 92-о основно училище. След това влиза във Френската гимназия и завършва с пълен отличен. Записва българска и френска филология в Софийски университет. След това работи във в. "Стършел", където редактор по това време е Станислав Стратиев. Работи изестно време в културния център в Делхи - Индия. Автор е на множество сатирични разкази, фейлетони, криминалета, сценарии за предавания - общо 20 книги. След като се завръща в България през 1992 - та възобновява някогашния хумористичен в. "Българан" и става главен редактор. Едни от най - известните му произведения и книги са : "Белия човек", "Възпитаните трупове пращат писма", "Не се влюбвай привечер", ,"Не ме напускай", " Китовете се самоубиват в неделя" и "Преди антракта". Носител е на множество литературни награди, сред които - "Алеко" и "Чудомир". През 2003 заболява от рак на белия дроб и почива есента на същата година. Последната му книга е сборника с есеистични ракази: "Разкази на едно софийско копеле", който представя живота в България от падането на комунизма през 1989 до момента на написването. През 2010 година излиза в допълнено издание. Валентин Пламенов разказва тъжната одисея на своето поколение. Той пише без цензура, най-важното без автоцензура. Неговите поетични откъслеци от живота са се появявали, когато зверската самота го хващала за гърлото, когато оставал без дъх за бъдещето на дъщеря му Кристина, когато му се завивало свят от заобиколилите го идиоти и подлеци. Мнозина пишещи братя се опитаха да си осигураят хляба с булевардни четива за мутри и мафия, за поп-фолк звезди и уж вип персони. Той обаче остана верен на призванието си и създава неповторими поеми в проза. Това е един изчезващ свят на достойното бохемство, на благородството, на залязващата красота, която може да се види само с непредубедени очи. В последните години като че ли не съм чел по-дълбок и по-безпощаден анализ на всичко онова, което се случи с нас. Бих казал, че текстовете сякаш не са писани преди години, те са актуални днес, предполагам, че ще останат такива и утре. Гротескният свят на Пламенов живее под приглушената музика на прекрасни френски шансони, които винаги са били любими на писателя и той ги е превел на български като истински поет. Музиката на Жак Брел и Адамо влиза в противоречие с парадоксалната атмосфера, описана съвършено от един наследник на Рабле, който умее дяволски добре да се смее през сълзи.