Леговището на тъгата

Смрачаваше се. В тъмната стая Тина стоеше изправена до прозореца. В ръцете й чашата бе пълна до горе. Чаят отдавна беше изстинал, без да отпие нито глътка от него. Изля го в умивалника. Запали осветлението. Трябваше да приготви вечерята. По тротоара потрепваха токчета. Отваряха се гаражните ролетни врати. Отключваха се домовете. Съседите се прибираха от офисите си, училищата си и изневерите си. Телевизорите заработиха. Засвириха уредбите - едни едва доловимо, други огласиха цялата улица. Компютрите запримигваха. Замириса на задушено телешко. Не беше от нейната фурна. Тя правеше пиле с ориз. Защото Антон го обичаше. Освен това, бе споменал на тръгване, че отдавна не е ял пиле с ориз. Тина не вечеряше. И не закусваше. Сутрин и вечер пиеше само чай. В редки случаи - сок от портокали. Когато беше болна - от моркови. Проскърцаха спирачки. Не беше Антон. Прибираше се съседът.