Човекът, който живееше в сънищата

Всички образи и звуци изгубиха остротата, която в паметта ни притежават само скоро случилите се събития, и станаха някак размити, както когато лицето забрави смразяващия вятър и снега, а пръстите - радостта, с която се приближават към спасителния дъх на огъня; когато изчезне паметта на тялото и дори всекидневните звуци загубят вродената си разбираемост и простота, и в тази картина, която вече се пази единствено от духа - тялото забравя толкова бързо, толкова лесно, а може би точно неговата памет е истинска, - всичко изведнъж започне да изглежда чисто и правилно, подобно мелодията на някаква необичайна музика или прозвънтяването на някой стих, който човек чува край огнището в тиха нощ. Такава е човешката памет, остава само това: картината, илюзията, в която се сливат калта, стиховете, леденият вятър в настръхналите клисури и музиката, всичко става еднакво във видението, което този ненадежден пазач, духът, единствен пази. И тогава е много трудно да си сигурен, че всичко преживяно не е било просто един продължителен сън...