Всеки може да каже аз. Разкази от края на следвоенния ред

13 разказа в първо лице за преживявания и събития, за несбъднати надежди на едно поколение, за което идеите на 1968 г. са най-добрите през всички режими след Втората световна война. Спомени за края на Втората световна война, Кристалната нощ. За края на една гладна зима, или спасението на семейство евреи в клетка на маймуна в зоологическата градина. За деня, когато е убит Джон Кенеди, или онзи, в който във Виена е отвлечен индустриалецът Палмер – от РАФ. За момента, в който Гърция печели европейското първенство по футбол. За падането на Берлинската стена, за терористичния акт на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк… Спомените се превръщат в история. С подкупваща интелигентност, по много убедителен начин Менасе изследва как тези случайни събития съвпадат с моменти от личната биография, без логично да са в зависимост. Така описанието на историята се слива с личното нещастие и щастие, често само кратък миг. За подхода си като творец Менасе казва: Във всичко, което пиша, следвам изискването на Балзак: "Пиши за своя живот, по начин, който съвременниците могат да приемат, а следващите поколения – да разберат." Как може да си спомняш целия си живот? Лъжи! Вероятно това е определението за автобиография: диалектически лъжи в живота. Лъжата, която се превръща в увереност. Истинността, която накрая се превръща в лицемерие.