Тръпка

Грейс Задържах погледа си върху очите на вълка толкова дълго, колкото можах. Бяха ярки, искрящожълти. От толкова близо виждах, че са изпъстрени с всеки нюанс на златистото и светлокафявото. Не исках да отмества очите си от мен. И той не го стори. Исках да се пресегна, да сграбча козината му, да го придърпам към мен, но дланите ми лежаха безпомощни, ръцете ми бяха замръзнали край тялото. Вече не можех да си спомня какво представляваше топлината. Едно мигване по-късно и жълтоокия вълк вече го нямаше. Другите от глутницата се скупчваха над мен, задушаваха ме. Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето. Сам Тогава видях очите й. Будни. Живи. Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчвайки някаква ужасяваща откровеност. Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не бе резултат от гнева. Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми. Раздирах се отвътре и отвън. Нейният живот. Моят живот. Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал - мъничък, лежащ в снега окървавен ангел, който те се канеха да разкъсат. Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това. И ги спрях.