Атлас изправи рамене. Част трета

Третата част на опус-магнума на Айн Ранд е озаглавена „А е А” и символизира онова, което тя като един от най-влиятелните философи на ХХ век нарича „закон за тъждеството”. Тук всички привидни противоречия са открити и разрешени от Дагни Тагарт и Ханк Риърдън; Дагни открива любовта на живота си; Джон Голт произнася знаменитата си тричасова реч по радиото; Атлантите се присъединяват към неговата стачка, произнасяйки: „КЪЛНА СЕ В ЖИВОТА СИ И В ЛЮБОВТА СИ КЪМ НЕГО, ЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ЖИВЕЯ ЗАРАДИ ДРУГ ЧОВЕК, НИТО ЩЕ ИСКАМ ДРУГ ЧОВЕК ДА ЖИВЕЕ ЗАРАДИ МЕН”. Умиращият свят възкръсва. „Атлас изправи рамене” не е пророчество за неизбежно унищожение; той е манифест за начина, по който можем да го избегнем, ако се променим. СЮЖЕТ Контекст Романът „Атлас изправи рамене” е структуриран в три основни части, всяка от които се състои от десет глави. Частите и главите имат заглавия, които са носители на няколко пласта от значения. Всяка една от трите части е наречена по законите на логиката на Аристотел. Първата част е озаглавена „Не им противоречи” и съответно първата третина от книгата сблъсква двама отлични бизнесмени, Дагни Тагарт и Ханк Риърдън – а с тях и читателя – с поредица от привидни противоречия и парадокси, без видими логични решения. Втората част, озаглавена „Дали-или”, се фокусира върху борбата на Дагни Тагарт да разреши една дилема: дали да продължи битката за спасяване на бизнеса си или да се откаже. Третата част носи заглавието „А е А” и символизира онова, което Ранд нарича „закон за тъждеството” и тук всички привидни противоречия биват открити и разрешени от Дагни и Риърдън, а с тях – и за читателя. Разказът се води основно от гледната точка на Дагни, красива и невероятно компетентна жена, оперативен директор на най-голямата железопътна компания в страната – „Тагарт трансконтинентал”. Основната сюжетна линия описва опитите на Дагни да разбере причината за на пръв поглед необяснимото рухване на железопътната й компания и на индустриалната цивилизация, и едновременно с това упоритото, отчаяно търсене на двама непознати мъже. Единият е изобретателят на изоставен двигател, който е толкова революционен, че би могъл да промени света; другият е мистериозна фигура, който като някакъв извратен Хамелински свирач сякаш нарочно се е посветил на това да отнема от обществото най-способните му и талантливи хора; невидим унищожител, който, както смята тя, „източва мозъците на света”. Една от основните второстепенни сюжетни линии проследява стоманения титан Ханк Риърдън в неговия духовен опит да разбере непознатите сили, които подкопават кариерата и щастието му, и обръщат таланта и енергията му срещу самия него, за да доведат до собственото му унищожение. През очите на Дагни и Риърдън постепенно разбираме причините за потресаващите събития, които сеят опустошение в техния свят. С тях стигаме до откритието, че всички мистерии и странни събития в историята произлизат от една-единствена философска причина, и че Айн Ранд прилага провокативно философско лекарство за много от моралните и културните кризи на нашия собствен свят. Част І: Не им противоречи Късният следобед на 2 септември. Ню Йорк Сити. Но това не е онзи Ню Йорк, който познаваме. Това е град в последните стадии на разрухата. Стените на небостъргачите, които някога са се издигали с острите си, ясни линии в небето, са напукани, изцапани със сажди, ронещи се. Стотици витрини, дори на проспериращото някога Пето авеню, са заковани с дъски и празни. По мръсните тротоари лампите не светят, прозорците са строшени, а в сенките дебнат просяци. Еди Уилърс върви по тези безнадеждни улици и изпитва ужас, който не може да обясни. Може би е заради вестниците, пълни със зловещи истории. Фабриките затварят и промишлената инфраструктура на страната се разпада. Федералното правителство си присвоява диктаторски правомощия заради извънредното положение. Същевременно циркулират слухове за тайнствен модерен пиратски кораб в открито море, който потопява правителствените кораби с хуманитарна помощ… Докато Еди се приближава към сградата на „Тагарт трансконтинентал”, централа на най-великата железопътна система, където работи като асистент на Дагни Тагарт, той премисля последната влакова катастрофа…постоянния упадък на товарните превози…и озадачаващата загуба на последните компетентни и способни работници. Всъщност изглежда, че навсякъде великите учени, инженери и бизнесмени или се оттеглят, или просто изчезват… Изведнъж един просяк изскача от тъмен вход и моли за дребни. Докато Еди рови из джобовете си, просякът вдига примирено рамене и промърморва популярен уличен израз. Това е фраза, чиито произход никой не знае, но която обобщава всички чувства на болка, страх и вина, сграбчили света. Думите на просяка изразяват собствения ужас и отчаяние на Еди: „Че кой е Джон Голт?” Тези думи на безименния просяк са в самото начало на първа глава, повтарят се и в края й и намекват за основната мистерия в сюжета. Едва в края на романа разбираме, че причините и за разпадащия се свят, и за изчезващите способни хора, и за мотивите на злодеите в историята, са част от отговора на този единствен въпрос: „Кой е Джон Голт?” Запознаваме се с Дагни Тагарт, докато пътува с влак към Ню Йорк. Събужда я млад спирач, който си подсвирква неустоима мелодия. Когато го пита за нея, той отговаря нехайно, че това е Петият концерт за пиано на Ричард Хали. Тя е удивена: знае, че Хали е спрял да композира и мистериозно е изчезнал, след като е написал само четири концерта. Опитва се да заговори спирача за това, но той рязко си взима думите назад, като казва, че е направил грешка; Дагни усеща обаче, че се опитва да скрие нещо. Тя се връща в кабинета си – бойното поле, на което се бори да спаси семейния бизнес, който нейният брат, президентът на компанията Джеймс Тагарт, като че ли се опитва на всяка цена да унищожи. Подобно на това, което е останала от американската индустриална общност, и нейната железница се разпада, след като най-талантливите и способни хора загадъчно напускат и изчезват. Но докато Дагни се бори да спаси умиращите клонове на разпадащата се система, Джим е само непонятно уклончив, възмутено хленчещ заради отговорността да взима решения, и потайно враждебен към хората, които са постигнали нещо в живота. Въпреки разгорещените възражения на Джим, Дагни решава да замени порутения коловоз в Колорадо с нови релси, направени от риърдънов метал – неизпробваната, но революционна нова сплав на Ханк Риърдън. В края на деня я посещава един от най-обещаващите млади хора в компанията, Оуън Келог. Той я изненадва, като напуска без обяснение, въпреки предложението й да го повиши до директор на клона в Охайо. Запитан защо, той отговаря само: „Кой е Джон Голт?” По един пуст път Ханк Риърдън върви към дома си в деня, в който тъкмо е отлял първата партида риърдънов метал. В джоба си има верижка – първият предмет, изработен от метала: подарък за съпругата му Лилиан. Риърдън е ведро уверен в работата си, но озадачен от ирационалността на хората около себе си. Когато дава на Лилиан своя подарък, тя и семейството му оценяват това като акт на себичност. Това не е нищо ново: въпреки че зависи от него икономически, семейството му непрестанно омаловажава неговите достижения и ценности. Риърдън обаче мълчаливо толерира тяхната враждебност. Читателят е оставен да се чуди кой точно и за кого е окован и защо. Докато обмисля тази тайна на семейството си, семейният приятел Пол Ларкин неясно и почти извинявайки се, намеква на Риърдън, че лобистът му във Вашингтон, Уесли Мауч, не е лоялен към него. Риърдън се чуди какво точно иска да каже Ларкин. Без знанието на Дагни и Риърдън, Джеймс Тагарт е заговорничил с Мауч, Ларкин и президента на конкурентната стоманодобивна компания Орън Бойл. Тримата са се уговорили да използват политическите си връзки и да прокарат закони, които да смачкат конкурентна местна железница в Колорадо, и в крайна сметка да навредят и на стоманения бизнес на Риърдън. Разбиването на местната линия принуждава петролния магнат на Колорадо, Елис Уайът, чиито нефтени полета захранват страната, да използва товарния превоз на „Тагарт трансконтинентал”. Но линията на „Тагарт” в Колорадо е в ужасно състояние. Уайът дава на Дагни яростен ултиматум: или да бъде готова да поеме целия му товар в рамките на девет месеца, или да се изправи пред икономическа катастрофа. „Ако аз си отида – заканва се той – ще направя така, че всички да ме последвате”. Появява се Франсиско Д’Анкония, блестящият, зрелищно успял собственик на компанията „Д’Анкония мед”, бивш любовник на Дагни. Преди години той изведнъж е прекратил връзката им без обяснение. Оттогава вестниците съобщават, че несравнимият съзидателен гений, който някога е обичала, е станал безотговорен международен плейбой. Когато Мексико внезапно национализира медните мини на Франсиско, всички са потресени от новината, че в мините няма никаква мед, и че те са напълно безполезни. Знаейки, че Франсиско никога не би направил лоша инвестиция, Дагни подозира, че е инсценирал провала им. Когато го предизвиква да говори за това, Франсиско весело потвърждава, че е очаквал национализацията и съзнателно е изгубил милиони, само за да разори основните си инвеститори, включително Джим Тагарт и Орън Бойл. Директно заявяа, че крайната му цел е да разори самата Дагни. На прием по повод годишнината от сватбата на Риърдън група видни интелектуалци, поканени от съпругата му Лилиан, шумно осъждат всички ценности и добродетели, които Ханк Риърдън въплъщава: рационалност, независимост, личен интерес и гордост от продуктивните постижения. Само Франсиско Д’Анкония, достойният за презрение плейбой, дръзва да се отнесе почтително към Риърдън и да му благодари за тези ценности. Риърдън е озадачен, но вътре себе си му е благодарен. Когато Риърдън отказва да продаде всички права върху риърдъновия метал на Държавния научен институт, институтът му отмъщава с публично изявление, което поставя под въпрос безопасността на метала. Това води до принудително спиране на работата по линията в Колорадо. Дагни умолява видния физик д-р Робърт Стедлър, който оглавява института, да оттегли незащитимото от научна гледна точка изявление. Стедлър отказва, опасявайки се, че публично опровержение ще компрометира института. „Какво да правим, когато си имаме работа с хора?” – казва той. За да оправдае цинизма си, той й разказва за тримата си най-обещаващи студенти в университета „Патрик Хенри”, където преди години е преподавал физика. Единият, Рагнар Данешолд, е станал пират, който ограбва правителствените кораби с хуманитарна помощ. Другият, Франсиско Д’Анкония, е станал безполезен плейбой. Третият е изчезнал без следа; преди да си тръгне обаче е осъдил Стедлър за създаването на Държавния научен институт. За да продължи работата, Дагни принуждава Джим да й „продаде” линията в Колорадо като отделна компания. Тя я нарича „Линията Джон Голт”, като предизвикателство срещу ширещото се отчаяние, въплътено в този популярен израз. Само че, без предупреждение, тайните машинации на заговорниците водят до нов антитръстов закон, който принуждава Риърдън да се откаже от собствеността върху много от клоновете на компанията си, включително от мините. Все пак, въпреки огромната съпротива и препятствия, Дагни и Риърдън завършват линията „Джон Голт” преди крайния срок, който им е дал Елис Уайът. За да докажат, че риърдъновият метал е безопасен, те лично пътуват в локомотива на първия влак до Колорадо. Докато влакът триумфално прекосява Америка, двамата мълчаливо споделят победата си над години противопоставяне и ирационалност. И с всяка изминала миля сексуалното напрежение помежду им нараства. Същата нощ в дома на Елис Уайът резервираността на Риърдън най-сетне се пропуква и двамата започват тайна, страстна връзка. Но Дагни се притеснява от присмехулните коментари на Риърдън за моралността си. Думите му предполагат вътрешен конфликт, който трябва да бъде разрешен. Те решават да отидат заедно на почивка. Докато преминават през градовете на Уисконсин, върнали се към прединдустриалната примитивност, случайно се натъкват на развалините на фабриката за двигатели „Двадесети век” – някога преуспяваща, но сетне докарана до фалит от тотално некомпетентни наследници, въвели социалистическа схема за заплащане на труда. Там Дагни прави удивително откритие: останки от революционен двигател, който черпи електричество директно от атмосферата. Но няма и следа кой е неговият изобретател, как е работила машината или защо е било изоставено такова монументално изобретение. При завръщането си в Ню Йорк Дагни и Риърдън откриват, че групите за политически натиск настояват за още повече закони, които да наказват успеха и производителността. Докато Риърдън работи трескаво, за да намери рудата, от която има нужда, Дагни започва частно издирване из страната на изобретателя на двигателя. Следата от фабриката за двигатели „Двадесети век” я води от един паразитиращ наследник към друг, докато накрая научава, че изобретателят е блестящият млад асистент на главния инженер на фабриката. Но тя така и не успява да научи името му. В отчаянието си влиза в местна закусвалня, където с удивление открива доктор Хю Акстън, някога велик философ в университета „Патрик Хенри”, който приготвя хамбургери. Той отказва да й обясни защо е напуснал мястото си или защо се занимава с такава скромна работа. Признава също, че знае кой е изобретил двигателя, но отказва да назове името му. Вместо това казва на Дагни, че няма да го намери, докато самият той не я открие някой ден. Акстън, който също като Стедлър, е обучавал Франсиско и Рагнар Данешолд в университета „Патрик Хенри”, в заключение й дава същия съвет, който някога й е дал и Франсиско: ако не разбира как такъв двигател е можело да бъде изоставен, или как един велик философ може да работи в закусвалня, трябва да си спомни, че противоречията по природа не могат да съществуват и че трябва да провери предпоставките си. „Ще откриете, че една от тях е погрешна”. Когато се връща в Ню Йорк, Дагни научава за поредица нови директиви с диктаторски характер. Те ограничават производството на компаниите до средните нива на техните конкуренти, нареждат им да дават на всички потребители „справедлив дял” от търсените продукти, забраняват им да се местят, и поставят напускането на работа извън закона. На промишлеността в Колорадо е наложен тежък нов данък, за да се подпомогнат щатите в нужда. Тези директиви ще осакатят „Тагарт трансконтинентал”, ще ограбят Ханк Риърдън и облигационерите на линията „Джон Голт”, но тя осъзнава с особен ужас, че ще унищожат Елис Уайът. Дагни си спомня мрачния ултиматум на Уайът и незабавно тръгва към него с влак. Но когато пристига, заварва нефтените полета в пламъци и намира съобщение, написано от ръката на Уайът: „Оставям го така, както го намерих. Вземете си го. Ваше е”. Част ІІ: Дали-или Като последица от новите директиви, петролната индустрия на страната рухва, и подобно на Уайът, много други индустриалци от Колорадо изчезват. Дагни се среща отново със Стедлър и го моли да прочете фрагментарните бележки, останали от изобретателя на двигателя, за да се опита да разбере самоличността му. Стедлър е впечатлен, но и ядосан, защото непознатият гений е решил да работи за частния бизнес, а не за чистата теория. Стедлър е засегнат и от факта, че човекът никога не се е обръщал към него, за да сподели революционните си теории. Когато вижда останките от двигателя, Стедлър подигравателно изразява възмущението си от практическите достижения. Един човек наблизо промърморва „Кой е Джон Голт?”, и Стедлър отбелязва, че някога е познавал човек на име Джон Голт – ум, толкова блестящ, че ако е бил жив, целият свят е щял да говори за него. „Но целият свят така или иначе говори за него”– отбелязва Дагни. Притеснен, Стедлър отхвърля възможността това да е същият чомек като безсмислено съвпадение. „Трябва да е умрял”, казва той с особено напрежение в гласа. Правителството натрапва на Риърдън млад шпионин на име Тони, чиято работа е да наблюдава дали Риърдън спазва правителствените наредби. Риърдън му дава прякора „Дойката”. Скоро след като Тони го предупреждава за последиците от отказа му да сътрудничи с правителството, Държавният научен институт се обръща отново към Риърдън, този път със заповед да достави риърдънов метал за мистериозния Проект Х. Той отказва и приканва института да вземе метала със сила, ако иска. Посланикът на института реагира на тази перспектива с нескрит ужас. Риърдън осъзнава, че, за да успеят в плановете си срещу него, враговете му имат нужда от доброволното му съдействие. В същото време започва да разбира, че онова, което изпитва към Дагни, отразява не най-лошото, а най-доброто в него. Дагни вече е стигнала до заключението, че тайнствен „унищожител” нарочно отстранява способните хора от света по някаква непонятна причина. Наема Куентин Даниълс, блестящ млад учен от Юта, за да се опита да възстанови двигателя. Риърдън тайно продава риърдънов метал на въглищния магнат Кен Данагър – сделка, обявена за незаконна от директивите. Хрумва му обезпокояващата мисъл, че единствените му удоволствия в работата и в личния му живот трябва да се държат скрити, като срамни тайни. Чуди се защо. Същевременно Лилиан, която е пренебрегвал от месеци, започва да подозира, че има връзка. Иска от него да я придружи на сватбата на Джим Тагарт и Риърдън се съгласява поради мъртвото чувство на съпружески дълг. Джим се е сгодил за наивна млада продавачка на име Черил, която му се възхищава, тъй като смята, че той е умът, който управлява железницата. Джим се наслаждава на сляпото й обожание и злостно се подиграва на неловките й опити да се интегрира във висшето общество. На сватбата им присъства представителна извадка от политически лобисти и морално деградирали видни представители на културата. Смятайки погрешно, че защитава героичния си съпруг срещу врага му, Черил се сблъсква с Дагни и я обижда. В другия край на стаята Лилиан разговаря с Джим и намеква, че контролът й върху съпруга й може да бъде изтъргуван. Тогава се появява Франсиско и разваля празника. След като притеснява Джим, той говори с Дагни и й казва, че, както по всичко личи, Джон Голт е дошъл да поиска линията, която е нарекла на него. След забележката на една видна матрона, че „Парите са коренът на всяко зло”, той произнася импровизирана реч, в която защитава правенето на пари с морални основания – като символ на достиженията, свободната търговия и справедливостта. Франсиско разговаря с Риърдън и признава, че думите му са били предназначени за него, за да му дадат морално оръжие за самозащита. Риърдън е благодарен, докато Франсиско не разкрива, че нарочно разрушава „Д’Анкония мед”, за да навреди на грабителите, които спекулират с неговите способности. Риърдън се отдръпва ужасен. Тогава Франсиско съобщава на висок глас, че компанията му е пред фалит. Когато новината се разпространява из тълпата, много хора, инвеститори на Д’Анкония, панически напускат празненството. След приема Лилиан излага пред Риърдън подозренията си, че той има връзка, вероятно с някоя скитница. Риърдън признава, но отказва да назове любовницата си или да спре да се вижда с нея. По причини, които Риърдън не е в състояние да разбере, Лилиан отказва да се разведе с него. Скоро след това Риърдън е посетен от д-р Флойд Ферис от Държавния научен институт. Ферис го заплашва със затвор за това, че е продавал риърдънов метал на Кен Данагър. За да не бъде осъден, Ферис му предлага да се съгласи да продава метал и на Държавния научен институт. Тъй като вижда пукнатина в тази схема за изнудване, Риърдън още веднъж отказва. В столовата на „Тагарт” Еди излива душата си пред отдавнашен свой довереник – общ работник, когото познава, но чието име отдавна е забравил. Разкрива му подозренията на Дагни за „унищожителя”, страхът й, че Кен Данагър ще е следващият, който ще си тръгне, и намерението й да го посети веднага, за да предотврати това. Когато Дагни пристига в кабинета на Данагър, той има среща с някого. След дълго забавяне другият човек си тръгва, без да го видят, през задния вход. Дагни влиза само за да разбере, че е закъсняла. Данагър я уведомява, че напуска. Подобно на Келог и Акстън, не иска да обясни защо. Тя разбира, че е изпуснала за миг „унищожителя”, но Данагър я уверява, че каквото и да каже, не би имало смисъл. Тогава Дагни забелязва угарка от цигара в пепелника: на нея е отпечатан доларов знак. В деня след изчезването на Данагър, Франсиско посещава Риърдън в завода. Започва да му обяснява, че като продължава да работи под тази диктатура, той дава морално одобрение на грабителите, одобрение, от което те имат нужда, за да го унищожат. Риърдън започва да разбира, когато изведнъж са прекъснати от авария на пещ в завода. Работят рамо до рамо, за да се справят с кризата, но моментът е изпуснат. Франсиско решава, че още не е време да обсъждат въпроса в детайли. На вечерята по повод Деня на благодарността Лилиан се опитва да убеди съпруга си да не свидетелства по време на процеса си следващият ден, тъй като според нея няма морално право да протестира. Но Риърдън удивлява всички, като смъмря брат си, че го обижда. Забелязват нова увереност него, и това като че ли ги притеснява. Щом по-късно вечерта се среща с Дагни, той й казва, че ще получи целия риърдънов метал, от който има нужда, а законите могат да вървят по дяволите. На процеса си Риърдън признава сделката с Данагър, но отказва да приеме, че тя по какъвто и да е начин е била неморална. Вместо това, използвайки думите на Франсиско, той вдъхновяващо защитава моралното си право да произвежда за самия себе си. Публиката в залата го аплодира, съдиите остават безмълвни. Вместо да го вкарат в затвора, те като че ли се паникьосват и му издават условна присъда. Риърдън се усмихва – започнал е да разбира идеята за „одобрението на жертвата”. Привлечен от любопитство за противоречивата репутация на Франсиско като плейбой, Риърдън го посещава в хотела му и го заварва да работи над някакви чертежи. Франсиско признава, че репутацията му е просто прикритие за тайна цел. Отричайки промискуитета си, той обяснява моралното значение на секса. Но без да знае, засяга и личните сексуални конфликти на Риърдън. Усещайки нарастващата близост, Риърдън разкрива, че тъкмо е направил огромна и спешна поръчка на „Д’Анкония мед”. Ужасен, Франсиско скача към телефона, сетне спира. Разкъсван от очевидно страдание, той тържествено се заклева на Риърдън в жената, която обича, че въпреки онова, което предстои да се случи, ще остане истински негов приятел. Скоро след това корабите на Д’Анкония, които пренасят медта за Риърдън, са потопени от Рагнар Данешолд. Риърдън е обзет от чувство за лично предателство, защото осъзнава, че някак си Франсиско предварително е знаел за катастрофата, можел е да я спре, но не го е направил. Това е първият случай, в който „Риърдън Стийл” не успява да изпълни поръчка навреме. Забавянето на риърдъновия метал за „Тагарт трансконтинентал” предизвиква опустошителна верижна реакция – задържа влакове, съсипва товари с храна, принуждава фермери и фабрики да банкрутират, затваря рушащи се мостове през Мисисипи. Прословутият мост на „Тагарт” остава единственото място за прекосяване на реката. Междувременно въглищата, от които „Тагарт трансконтинентал” отчаяно се нуждае, са отклонени като хуманитарна помощ за чужбина; правителството цензурира историите във вестниците за катастрофите и техните причини, а високите етажи на сградите са затворени, за да се пести гориво. Риърдън е принуден да сключва сделки с банди, които нощем копаят въглища в изоставени мини. Тъй като промишлеността в Колорадо вече едва крета, бордът на директорите на „Тагарт трансконтинентал” се събира, за да закрие официално линията „Джон Голт”. В замяна на позволение за това, един правителствен бюрократ ги притиска да увеличат заплатите на работниците в компанията. Опитват се да накарат Дагни да подкрепи решението за окончателно затваряне на линията, но тя, следвайки примера на Риърдън от процеса, отказва да одобри морално действията им. В крайна сметка въпросът се подлага на гласуване. Франсиско я чака след събранието. „Убиха ли най-сетне Джон Голт?” – меко пита той. Утешава я в едно близко кафене, сетне я пита защо героичните строители като основателя на железопътната компания Нат Тагарт винаги са губели битките с бледите страхливци като онези от борда на „Тагарт”. Докато тя размишлява за това, той разсъждава на глас, почти разсеяно, за това как неговият прадядо Себастиан Д’Анкония е трябвало да чака 15 години жената, която е обичал… Дагни е удивена от тази мълчалива изповед, но отговаря студено с въпроса защо е наранил Ханк Риърдън. Франсиско отговаря тържествено, че би дал живота си за Риърдън, ако вече не го е дал на друг човек. След това, забелязал познат надпис, издраскан на масата, той добавя: „Мога да ти кажа кой е Джон Голт. Той е Прометей, който е променил мнението си”. След като са го разкъсвали лешояди, задето е дал на хората огъня, Голт „е прибрал обратно огъня си и няма да го върне, докато хората не приберат лешоядите”. В Колорадо Дагни и Риърдън наблюдават последствията от затварянето на линията: откраднати машини от затворени фабрики, опразващи се градове, тълпа от бежанци пред последните заминаващи влакове. Междувременно, ламтящ за повече влияние във Вашингтон, Джим заговорничи с Лилиан да хвърлят Риърдън на бюрократите. Лилиан открива, че съпругът й пътува за дома с влак под фалшиво име, вероятно с любовницата си. Когато ги посреща на гарата, тя го вижда не с някоя евтина повлекана, а с Дагни Тагарт. Лилиан е съсипана и ужасена. Разбира защо контролът върху съпруга й се изплъзва, и защо е бил така самоуверен на процеса: Дагни е дала сили на съпруга й да отхвърли вината. „Всяка друга, но не и тя!” – ужасено му крещи Лилиан. Но Риърдън е безразличен към усилията й да го накара да чувства вина или да се откаже от Дагни. В бесните й хули срещу Дагни, Риърдън изведнъж осъзнава, че нейният възглед за секса е бил и негов. Въпреки че Лилиан му казва, че няма да се разведе с него, накрая той се чувства свободен и невинен. Все пак Лилиан разбира, че той иска връзката му да остане в тайна, и че може да използва това като оръжие. Без предупреждение, правителството издава Директива 10-289 – регулаторна мярка, която въвежда пълен държавен контрол върху цялата икономика, и нарежда всички съществуващи икономически субекти да бъдат замразени в настоящото си състояние. Всички патенти и изобретения се предават на правителството с удостоверения за дарение. Освен това, за да попречи на талантливите хора да изчезват, законът им забранява да напускат работата си. Това е последната капка за Дагни, която хвърля вестника в лицето на Джеймс Тагарт и напуска. Отива в семейната хижа в провинцията, като казва само на Еди къде е. Но Риърдън остава, уверен, че може да заобиколи новата директива, като просто откаже да предаде патента си върху риърдъновия метал. В отговор на директивата в страната се надига вълна от тиха съпротива. Всеки ден все повече хора не се явяват на работа. Дори „Дойката” на Риърдън се възмущава и се заклева да гледа на другата страна, ако Риърдън реши да наруши законите. Междувременно Лилиан си взема мистериозна почивка. Една пролетна сутрин доктор Флойд Ферис пристига в завода на Риърдън. Той му разкрива, че правителството е било осведомено от Лилиан за любовната връзка на Риърдън с Дагни. Ако Риърдън не подпише удостоверението за дарение, с което прехвърля патента за риърдъновия метал на правителството, Ферис ще разкрие връзката му с Дагни в медиите, като омърси репутацията й. Риърдън изведнъж разбира мотивите на враговете си и моралните предпоставки, които са предизвикали такъв конфликт в живота му. Но тъй като не иска да позволи Дагни да носи последствията от собствените му грешки, той подписва акта за дарение. Веднага след тези събития Еди Уилърс разкрива душата си пред приятеля си в столовата, като се изпуска, че Дагни е отишла в хижата на Тагартови. Бесен от предателството на Лилиан, Риърдън нарежда на адвоката си да му уреди развод, като я остави без издръжка или собственост. Пренася се в апартамент във Филаделфия. Докато една вечер се прибира пеш от завода, той среща човек, който му дава кюлче злато. Човекът е Рагнар Данешолд, който му разкрива,че златото е имущество, изтръгнато от Риърдън и насила прибрано от грабителите. Риърдън открива, че не може да осъди Рагнар за действията му, и дори помага на човека извън закона да избегне полицейско преследване. При железопътния тунел на „Тагарт” в Скалистите планини резервен дизелов локомотив е конфискуван от правителството, за да може един бюрократ да обикаля предизборно страната. На линията остават само парни локомотиви. Въпреки стриктното правило, което забранява в тунела да влизат локомотиви на въглища, и въпреки факта, че сигналната и вентилационната система на тунела не работят добре, политикът настоява неговият влак да бъде пропуснат. Всички отговорни управители са напуснали клона в Колорадо и са оставили взимането на решения на некомпетентни хора. Притиснати грубо от политика, всички – от Джеймс Тагарт надолу – си прехвърлят отговорността, като оставят крайното решение на млад, неопитен диспечер. Изоставен от началниците си, младежът подписва заповедта влакът да влезе в тунела. На мили навътре в тунела, екипажът и пътниците са задушени от дима, когато военен влак, натоварен с експлозиви, влиза в тунела от другия му край. Апокалиптичната експлозия от сблъсъка им разрушава тунела. Франсиско изненадващо посещава Дагни в семейната хижа. Той й казва че е постъпила правилно, като е напуснала, и разкрива, че по същата причина съзнателно разрушава „Д’Анкония мед” от нощта, в която я е изоставил дванадесет години по-рано. Дагни започва да вижда Франсиско в нова светлина… когато радиото изведнъж разпространява новината за експлозията в тунела. Ужасена, тя оставя Франсиско и се втурва обратно към Ню Йорк. След изтощителен ден, в който се справя с последствията от катастрофата, Дагни се връща в апартамента си, където отново е посетена от Франсиско. Вече е недостъпна за аргументите му, но е разбрала, че и той е част от заговора на „унищожителя”. Внезапно вратата се отваря и на прага застава Ханк Риърдън, с ключ от апартамента на Дагни в ръка. Риърдън иска да знае защо Франсиско е там. Смазан да разбере за връзката на Дагни, макар че запазва самоконтрол, Франсиско отговаря: „Виждам, че нямам право да ви задам същия въпрос”. Вбесен от постъпката на Франсиско, която смята за предателство към тяхното приятелство, Риърдън казва: „Знам какво означава приятелството ви и клетвата в името на единствената жена, която някога…” Изведнъж всички разбират значението на тези думи. Риърдън пристъпва напред и пита: „Това ли е жената, която обичате?” Гледайки Дагни, Франсиско отговаря: „Да”. Риърдън го удря. Запазвайки желязно самообладание, Франсиско се покланя и излиза. Тогава Дагни разкрива пред Риърдън, че Франсиско е бил първият й любовник. На Риърдън изведнъж отчаяно му се приисква да не е реагирал така. Те са прекъснати от съобщение от Куентин Даниълс: писмо, в което уведомява, че напуска. Отказва да работи под диктата на Директива 10-289. Дагни му се обажда в Юта и го моли първо да се срещнат. Даниълс дава дума, че ще изчака посещението й. Когато Риърдън си тръгва, тя вика Еди, за да му даде инструкции, докато опакова багажа си. Еди забелязва мъжки халат в гардероба й с инициалите на Ханк Риърдън. Смазан от ревност, Еди за пръв път осъзнава колко много е значела Дагни за него. Същата вечер в столовата Еди излива сърцето си пред своя приятел-работник. Споменава, че Дагни е тръгнала да говори с Куентин Даниълс за намерението му да напусне работата си по двигателя, след което се изпуска за откритието си, че тя спи с Риърдън. При тази новина работникът изглежда необяснимо поразен и се втурва навън. Докато прекосява с влак страната, за да се срещне с Даниълс, Дагни случайно се натъква на гладен скитник. Той й обяснява, че някога е бил стругар във фабриката за двигатели „Двадесети век”. Наследниците на фирмата установили социалистическа система за заплащане, основана на принципа, че всеки трябва да работи според способностите си, но да му се плаща според потребностите. На практика това означавало, че способните работници били наказвани с по-дълги работни часове и принудени да поддържат, с достатъчно средства, за да покрият всички така наречени „потребности” на мързеливите и некомпетентните. За няколко месеца всички започнали да крият способностите си и да предявяват порой от „потребности”, а производството спаднало толкова, че фабриката банкрутирала. Планът, продължава скитникът, бил одобрен на масово събрание на работниците. След гласуването един млад инженер се изправил и казал: „Аз ще сложа край на това, веднъж завинаги…Ще спра двигателя на света”. След което излязъл. С годините фабриките затваряли, икономиката постепенно колабирала, а скитникът и неговите колеги се чудели за младия инженер и започнали да си задават онзи отчаян въпрос, който вече бил в устата на всички. „Разбирате ли – казва той на Дагни – името му беше Джон Голт”. Пътуването на Дагни е прекъснато, когато екипажът на влака дезертира посред нощ в пустошта. Тя е изненадана да види Оуън Келог, младият човек, който е отказал предложението й за работа, във влака, на път за „едномесечен отпуск”. Тръгват заедно пеша покрай коловоза, за да се обадят за помощ, и по пътя Дагни открива, че и Келог е част от заговора. След като урежда помощ за спрелия влак, тя наема малък самолет от близко летище, и тръгва сама за Юта, за да се срещне с Даниълс. Но при пристигането на летището й казват, че Даниълс тъкмо е тръгнал с друг човек, със самолет, който тъкмо е излетял. Решена да не отстъпи Даниълс на „унищожителя”, който го е отвлякъл, Дагни излита отново и следва далечните светлини на другия самолет. Дългото преследване ги отвежда над най-дивите части на Скалистите планини в Колорадо. Неочаквано самолетът на непознатия започва да захожда за кацане към привидно невъзможен за приземяване планински терен и изчезва зад един хребет. Когато тя стига до мястото, вижда само недостъпна, скалиста долина между гранитни стени: няма възможно за приземяване място, но няма и следа от другия самолет. Слиза още по-ниско, но не вижда нищо. Висотомерът показва снижаване, но дъното на долината сякаш не се приближава. Изведнъж проблясва ослепителна светлина и моторът й спира. Самолетът полита надолу не към назъбени скали, а към затревено поле, което не е било там секунда преди това. Борейки се да контролира самолета, тя чува в съзнанието си омразната фраза, но този път като знак не на отчаяние, а на предизвикателство: „По дяволите! Кой е Джон Голт?”