Измамите на нощта

Има всички изгледи осемдесетте години да се окажат за италианската литература десетилетие на пробива - пробив в отдавнашната, затвърдяла до предразсъдък нагласа на външния свят към нея, пробив в собствения й недостиг на амбиции, в съмненията и комплексите й. От клиширани представи и очаквания за себе си впрочем, по традиция страда и цялата съвременна италианска култура - наистина витална и динамична, твърдят мнозина извън, най-вече в Италия, ала по един някак твърде "оперен" или в най-добрия случай „кинематографичен" начин (и то повече „а ла Фелини", отколкото „а ла Антониони"), прекомерно пластична и много по-малко концептуална, почти изцяло потопена в конкретното и спонтанното за сметка на абстрактното и спекулативното. Затова и италианската култура обикновено се е смятала за не твърде вербална, особено в сравнение с подчертано литературоцентричната й френска посестрима и съперница. Въпреки усилията на поколения талантливи писатели - от Луиджи Пирандело до Алберто Моравия - през този (пък и през миналия) век потомците на Данте и Бокачо наблюдават примирено иззад Алпите как големият полилог на литературните идеи се води на руски, френски, английски, немски, в последно време и на испански, ала не и на италиански език… … Поставен в контекста на съвременната постмодерна ситуация, романът на Джезуалдо Буфалино разкрива своите особености като логически споена цялост – “Измамите на нощта” е изграден като типично постмодернистка творба, чието смислово поле създава усещането за безпределност: текстът предоставя на читателя почти неограничена интелектуална и художествена свобода, позволява му да “издигне” своя статут до статут на Автор… …На читателя се предлага не роман, а само проект за роман, или по-точно множество слепени един о друг романи – от “криминалето” до метафизическата притча… Също като “Името на розата” – както показва практиката, един изобилно и почти до пълно изтощение коментиран текст – книгата на Джезуалдо Буфалино сякаш е написана най-вече за да бъде интерпретирана и разбирана – усещането за губеща се някъде зад хоризонта смислова перспектива, за подвижност и безпределност на разбирането е може би най-характерната черта на постмодерното изкуство.