Бяла врана. Поезия

Книга, която често препрочитам. Резервиран към спекулациите с понятието „модерно", аз не се боя да нарека поезията в тая стихосбирка модерна. Защото в стиховете на Николай Кънчев „въздишките и елементарните оплаквания" (Пол Валери) отсъстват изцяло, за да се натъкваме на истински „духовни фигури", с каквито се характеризира всяка модерна в най-хубавия смисъл на думата поезия (цитирам Пол Валери по книгата на Хуго Фридрих „Структура на модерната лирика"). И другото ми основание е в лирическите рефлексии на Кънчев. Те именно пораждат „духовните фигури", които ни преобразяват. Тия рефлексии са плод на здравия синтез между една съвременна чувствителност и оригинална мисъл за човека в неспирното време и безкрайното пространство. Рядко ми се е случвало да срещам такова единство между съдържание и форма, с каквато се отличава „Колкото синапеното зърно". То се дължи изцяло на замисъл, в чиято реализация всичко е крайна напрегнатост на сетивата, на ума, на творческото въображение.