Шепнещият камък

Книга 67 Лондон, Британския музей. Потънал в мисли, минавам край огромните сфинксове от Нимрод, край главите на брадати мъже върху силни лъвски тела с крила на орли. Дори великолепният релеф с изображението патронната зала на Нимрод, на който богове с къдрави бради пазят дървото на живота, не привличат вниманието ми. Дори не ми хрумва, че дървото на живота фрапиращо напомня на съвременна ДНК спирала, а крилатият диск на бог Асур се рее над него като самолет. Целта ми е различна: Назад към Шумер - към Ериду, назад към началото. Пътят ме отвежда към първия етаж на вероятно най-забележителния културно-исторически музей на планетата, горе към помещенията, запазени за разкопките от Ур и Ериду, докато накрая се застоявам пред витрина с неугледни, почернели от времето и ерозията плочки от печена глина. По тях като щанцовани се разпознават хоризонтални, вертикални и диагонални линии, сходни на компютърен код - клинообразно писмо, най-древната писменост на света. Кой знае, може би глинената плочка, пред която съм застанал, разказва древната версия на мита за Прометей? За огъня, който героят от гръцката легенда откраднал от боговете за доброто на човечеството? Не тези неща ме интересуват сега, а камъните МЕ - желаните от 3у, синът на боговете, плочки на съдбата. Докато запленен се взирам в клинообразното писмо, очертанията на помещението започват да се разливат пред очите ми: „Няма пространство, няма време, съществувам само аз", както се казва в индийските, „Упанишади". Пътувам през времето. Назад към Шумер, назад към началото.