Стихотворения 1955-2000/Мария Виктория Атенсия

Родена в Малага през 1931 година, Мария Виктория Атенсия с живяла винаги в този крайбрежен град на юга, с кратки случайни периоди в най-близките му околности. Характерната „Пасаео де ла Фарола" подслонява сегашния й дом и терасата на жилището й се издига не само над кейовете, фара или фенера на пристанището, и морето, а непосредствено над „Кръстовището на Хорхе Гилиен": самият Гилиен, от онази тераса, е успял да види приживе официалното наименоване в негова чест на онова кръстовище. В годините на израстване на Мария Виктория още не е било обичай за девойките да оставят дома си в търсене на университетска титла. Поради това се записва в професионалната музикална Консерватория, единственият център за висше образование в Малага по онова време (Угалде, Разговори, 1-20). Освен музиката, и рисуването заинтересува оттогава Мария Виктория, макар че след като се запознава с писателя и издателя Рафаел Леон - бъдещият й съпруг - призванието й се ориентира към поезията и постепенно започва да опознава останалите писатели от Малага, с много от които завързва трайно приятелство. Връзките й с Бернабе Фернандес-Канивей (издател на „Каракола", малагско списание за поезия) трябва да се изтъкнат специално, защото той се превръща в литературен наставник, който, като Рафаел Леон, й е предоставял нужните четива, и който я представя на други писатели от Малага и извън нея, като Дамасо Алонсо, Алейсандре и Гилиен. Също така установява контакт с Пабло Гарсия Баена, от кордовската група на списание „Кантико", и по-късно установява връзка с жени писателки, интересуващи се от поетическите дела, като Роса Часел, Мария Самбрано, Елена Мартин Вивалди и Клара Ханес. Мария Виктория започва да пише минала вече двадесетте си години и публикува веднага няколко първи стихотворения и тетрадки. Знаменателен крайъгълен камък за нея става книгата Съучастничества (1961), което се дължи на появата й в колекцията „Адонаис", последвана от Клисурата на англичаните (от същата година), който се публикува в Малага, както и една много кратка нейна предишна стихосбирка. Атенсия се отдава оттогава на други занимания, като майка на четири деца и авиационен пилот с официален ранг. Включително пътешественическата й страст ще я отведе по пътища, които стигат до Стокхолм, до Танжер, до Ню Йорк, до Кьолн. Но поетическата й изява от 1961 година се прекъсва в продължение на петнадесет години от едно мълчание, което не се е оправдало достатъчно (Угалде, Разговори 4). Атенсия отбелязва, че е бил период на душевно обогатяване и на формиране чрез четивата й (Еспада Санчес, интервю 394), и подчертава също, че нейният стил се е оказал несъвместим с така наречената „социална поезия", преобладаваща в Испания през шестдесетте години (сп. „Тезаурус", интервю 22). Дългото мълчание се прекъсва с Марта & Мария (1976): авторката признава, че е написала тази книга „в момент на напрегнатост и скръб пред едно възможно откъсване силом" от привичния й домашен порядък (Угалде, Разговори 6). След онова завръщане към поезията Мария Виктория пише и публикува изобилно. Сънищата (също от 1976) и Светът на М. Д.(1978), затварят този период на възобновяване. Почти веднага след това започва нова фаза, която споделя определени характеристики на културализма, преобладаващ в испанската поезия от седемдесетте години: една тенденция, която Хосе Оливио Хименес е описал като изричното или подразбирасмо споменаване на личности, ситуации или изрази, които постът взема от историята на културата с цел - в болшинството от случаите - да си послужи с тях, за да изложи собствените си интуиции. Колекционерът (1979) с първата по-обемна книга от този трети период, след някои кратки предходни сборници, които, като цяло, са обхванати в това издание. Други книги от това време са Паулина или Книгата на водите (1984), Равноделен такт (също от 1984) и Екстази на Божията Майка (1986). С На пламъка, в който гори (1988) и Отвъдната стена (1989) започва четвърти период, в който автобиографичният „Аз", сега по-малко завоалиран и отдалечен, изисква по-голямо пространство за самия себе си. Освен тези книги са се появили различни подборки от творчеството й: Екслибрис (1984), която обхваща почти цялата й поезия до момента; Кръстовището на Гилиен (1986), която събира стихотворения, свързани с местния й свят; Кораб от камък (1990), подборка от само четиринадесет стихотворения, но представляваща интерес поради едно деклариране на собствената й поетика, необичайно за авторката; и една Поетическа антология (1990), обширно избрано, с въведение от Хосе Луис Гарсия Мартин, последвано от Знакът (също от 1990), томче, което съдържа - с много малки изключения - събраното й поетическо творчество, с предговор от Клара Ханес. Не са включени в Знакът поради послешната им поява, книгите Мостът и Натрапницата, и двете от 1992 година.