Над облаците

Природата на планините, теренът на атлета и как прокарах собствената си пътека до върха на света Килиан Жорнет надскача физическите си ограничения, претърпява множество травми, излага се на огромни рискове и постига рекорди, които смайват света. На върха на брилянтната си кариера и като част от спортния елит Килиан Жорнет споделя натрупания опит в своята най-откровена книга. В „Над облаците“ той ни дава ценни уроци и ни насърчава да осъществим мечтите си, да бягаме със страст и свобода и най-вече – да се наслаждаваме на планината. С привидна лекота Килиан Жорнет извършва онова, което изглежда невъзможно Нищо обаче не е случайно: от малък тренира тялото и ума си и е напълно подготвен както за успех, така и за провал. Изследва докъде се простират границите на човешката издръжливост и неговите подвизи – като например двойното изкачване на Еверест – трудно могат да бъдат надминати. Откъс от книгата Не може да се каже, че една сутрин съм се събудил със свръхестествен порив да започна да бягам. Бягам в планините, откакто се помня, и още от самото начало по цял ден измервам колко сини са езерата, колко стръмни са хребетите, колко продължителни са залезите – е, и някои скучни неща като изкачените метри или километрите зад гърба ми и напред. Не бях като повечето деца. Плакатите в стаята ми изобразяваха Матерхорн – швейцарския връх от опаковката на „Тоблерон“, и панорамна гледка, наречена „Покрива на света“, която разкриваше Еверест и околните върхове. Впоследствие изкачих Матерхорн, а известно време след това – и Еверест. Изкачих се и слязох от Матерхорн, за да разбия рекорд, но Еверест беше друг случай. Подходих към върха с идеята да изпробвам нов вид катерене. Четири години деляха покоряването на Матерхорн и Еверест, но най-вече ги делеше прозрението, че животът ми е изтъкан от противоречия. Бягах бързо, за да живея на бавни обороти. Нуждаех се от усамотение, за да бъда себе си, и от социални контакти, за да си изкарвам хляба. Обичах адреналина при състезание и инертния свят на височина над 8000 метра. Харесваше ми да откривам далечни планини, но сега осъзнавам, че за тяхното опазване е било по-добре въобще да не ги посещавам. Аз съм всички тези противоречия, както и начинът, по който се справям с тях. Действията ми винаги ще водят до последици – били те положителни или отрицателни, – които може да окажат влияние както само и единствено върху мен, така и върху голям брой хора. Като тийнейджър се научих да се състезавам в планината. Всичко опира до това да тренираш, да си във форма, да изпълняваш съвършените движения, но отвъд физическото нещата се свеждат до начина, по който бегачът или катерачът възприема планините. Дали са просто състезателна писта? Стадион, където да практикуваш спорта си? Или са нещо съвсем различно? При изкачването на Матерхорн гледах на планините като на писта, източник на най-голямата ми радост и удовлетворение, и като на стадион, на който се състезавам. По-късно, след срещите с няколко специални хора, за които ще прочетете по-нататък, яростта на планината стана част от живота ми и идеята за стадиона започна да се пука по шевовете. Спортните състезания се свеждат до постижения. До времето, отчетено от хронометъра. Кога ще пресечеш линията. Кога другите състезатели ще направят същото. Тези постижения се оценяват спрямо правила и наредби. В планината обаче подобни правила и наредби са безсмислени. Планините (все още) са свободна зона, където за благото на всички цари безредие.