Право на радио- и телевизионните организации в България

ПРЕДГОВОР НА АВТОРА През последните десет години изработването на нормативната уредба на дейността на радиото и телевизията бе една от най-парливите теми в България. На моменти разгорещените дискусии, както и развитието на законодателството в тази област, напомняха политико-правен трилър. В България проблематиката на медийното и радиотелевизионното право се възприемаше като политически въпрос от първостепенно значение, поради което обсъждането й създаваше напрежение в политическите и в правните среди, и предизвикваше остри сблъсъци на противоречиви мнения в обществото. На вербално равнище законите, които трябваше да регламентират правното положение на радио- и телевизионните оператори в общата медийна среда, бяха обсъждани в контекста на стремежа към цялостно либерализиране и демократизиране на обществото. От разгорялата се дискусия по въпроса за медийния закон в България пролича пределно ясно, че хората са убедени в неотложната необходимост от промени, които в силното си желание за демокрация отъждествяват (почти до степен на фетишизиране) с такива понятия като „автономност на медиите", „европейски норми", „независимост от държавната власт" и „либерализиране". Но при по-внимателно анализиране на конкретни текстове на закони се забелязват значителни отклонения от тези принципи. Те проличават особено отчетливо там, където държавата, посредством различни механизми за контрол и надзор, си запазва възможността да оказва силно влияние, и по този начин всъщност да управлява не само отделните радио- и телевизионни оператори, но и медийната система като цяло. Понастоящем дейността на радио- и телевизионните оператори в България се регламентира от Закона за радиото и телевизията, приет през 1998 година. Той има дълга предистория, чието разясняване би позволило да се разбере действителното смислово съдържание, заложено в неговите норми. На читателите на този труд вероятно ще направи впечатление, че значителна част от него е посветена именно на тази предистория. Въпреки че това до известна степен излиза извън рамките на конкретната му цел - да представи действащото медийно законодателство, съм се ръководил от намерението да посоча онези културно-политически и правно-политически основи на Закона за радиото и телевизията в България, които оказват пряко влияние и имат особено значение за отделни негови норми, а оттам и за дейността на радио- и телевизионните оператори като цяло. В този смисъл, основната ми цел бе да разгледам какво е принципното отношение на българския политически елит към медиите, защото именно то - независимо от конкретните исторически периоди и политически условия - предопределя залегналите в Закона за радиото и телевизията правни решения. В резултат на дългогодишните ми теоретични проучвания и практически опит, мога да потвърдя, че действително съществува специфичен „български модел" - както в организирането на медийното пространство, така и в медийното законодателство. В този труд се прави опит да бъде дефинирано това изначално отношение на политическия елит към медиите, а също и да бъде проследено неговото развитие до наши дни. Тъй като българският Закон за радиото и телевизията се намира в динамично състояние, смятам, че е важно и необходимо не толкова да се анализират конкретните му текстове, колкото да се привлече вниманието към задкулисието, в което се решават проблемите, към това какви са логиката и начинът на мислене на българския законодател по отношение на радиото и телевизията, така че да бъдат обхванати характеристиките и динамиката на системата като цяло. Надявам се по този начин да допринеса за изясняването на актуалните правни решения и за по-доброто разбиране на бъдещето развитие на медийното законодателство в България. Радомир Чолаков