Има ли кой да ви обича. Сборник с разкази

Снощи прочетох два пъти текста на Калин Терзийски и натиснах "харесва ми" във фейсбук. Легнах си със смътното усещане, че май не всичко ми хареса. Събудих се в 4 ч. посред нощ от вика на един въпрос, който настояваше за отговор: Защо натиснах "харесва ми"? Станах, застанах до прозореца и вперих поглед в тъмнината, а въпросът наедря от уточнения: Заради това, че Калин Терзийски звучи така, сякаш е откровен? Или защото е открояващо се различен? Или защото ми е принципно симпатичен? Или защото заявява алчната си нужда от разбиране и от сърца? Или защото иска да влияе по най-силния и дълбок начин? Отговорът лека-полека започна да се оформя: заради всичко това, но най-вече защото поставя въпрос, по който аз имам две мнения. И разбрах, че е дошло време да се опитвам да ги превърна в едно. В главата ми се заниза коментар като за фейсбук: "Калине, мисля си, че ще е добре някой българин, Стефчо Горнобански например, да вземе под мишница една Влиятелна книга, "Има ли кой да ви обича" например, след което да те убие с един куршум право в сърцето. И после... да започне движение на българското общество, вкл. на българските младежи, и мъчителният български преход към демокрацията най-накрая да приключи!". Не, няма да го нашиша, казах си. Не за друго, а защото много ме е страх - страх ме е, че току-виж някой наистина вземе и те убие... В този нощен ред (или хаос) от мисли дойде и превръщането на двете ми мнения в едно: Много безразлично и бездушно ми звучат думите "смъртта е част от всичко това наоколо" и съществото ми сега се бунтува срещу тях. Но знам, че понякога, в безсилието си да се опълча, да спра умишленото причиняване на ужаси наоколо, и аз съм си ги казвала. Чак сега, когато ги видях отстрани изписани от друг, осъзнах, че не искам повече никога да си ги казвам, защото аз всъщност мисля ето това: "Никак не съм съгласна смъртта да е част от всичко това наоколо и ще правя това, което ми е по силите, за да не е". Легнах си и заспах отново някъде към 5 ч. Присъни ми се странен сън - каквито са всички сънища по принцип. Няма да се спирам на многобройните небивалици, а на това, което най-вече ще запомня: Калин Терзйски ми беше на гости, говорехме си и в един момент, без никаква връзка с всичко останало, той ми каза: "Всичко лошо вече свърши". А аз знаех отлично точно какво имаше предвид той, нещо съвсем конкретно. Въздъхнах с облекчение... Защото обичам лошите неща да не са част от всичко това наоколо. И осъзнах, че някъде много дълбоко направих една крачка напред... към себе си и към другите. - Даниела Василева Откъс: Събирачът на ценности Събирачът на ценности изважда от джоба на панталоните си смачкан пакет цигари – една от ценностите, които притежава – и запалва цигара. Запалва я със запалка, на която има снимчица на гола жена, прекалено изтрита – също ценност. Смръква с нос, храчи и повлича наполовина пълната си количката за ценности. Върви бавно по улицата. Сградите, които са подредени покрай нея, са тъмносиви, защото улицата е стара. Събирачът уж е разсеян, но това е заради дима на цигарата – присвил е очи, – иначе гледа внимателно земята пред краката си, не пропуска нищо. Ето – погледът му попада върху предмет, който би могъл да е интересен – някаква приятно жълта хартия. Навежда се и измъква страница от вестник. Тя се е загнездила между кошче за боклук и изоставена будка за вестници и там е пожълтявала цяла година. Да, датата е точно същата, но отпреди една година. На страницата на вестника има заглавие: „През март Козирозите ще имат успехи в бизнеса, Овните – в любовта“. От другата страна има некролози и една от снимките е на симпатична млада жена, с умни очи. „Ценност“ – помисля си събирачът и подпъхва страницата между другите ценности в количката си. Продължава напред, вдъхновен от изобилието от ценности, което му предлагат улиците, тротоарите, кофите за боклук, Светът. Намира крак от кукла Барби, празно шишенце от парфюм, което още ухае, химикалка с празен пълнител, главичка на още свеж карамфил, перо от сврака, втората половинка от повестта „Кройцерова соната“ на Лев Толстой, чаена лъжичка, платка от някакъв електронен апарат. Поставя всичко в количката на подходящо място, за да го намери след това по-лесно. Доволен е от намерените неща и вече наблюдава земята пред себе си небрежно, по-скоро за удоволствие – вече е събрал достатъчно ценности за деня. Прибира се към дома си, изкачва внимателно количката по стълбите до втория етаж, отваря и влиза в своето царство на ценностите. За всеки друг то може да е отвратителна дупка, сметище, натъпкано до кошмарност с отвратителни боклуци, но за събирача на ценности това е най-приказното място на света. То е събрало остатъци от човешко щастие, тъга, удоволствие, труд, отчаяние, гениалност, страх, глупост, пиянство и лудост. Събирачът на ценности оглежда доволен своето владение, подрежда цял час новооткритите неща, след това сяда на пода, запалва цигара и започва да чете едно от любовните писма, намерени преди десетина дена, завързани на стегнато пакетче и предпазливо изхвърлени в храсталака край един канал. Писмото започва така: „Любими, любими, любими мой, вече цели три дни не съм те докосвала, не съм те целувала, не съм чувала гласа ти и не съм галила косата ти. Толкова ми липсваш, че чак изпитвам физическа болка, все едно ми е изтръгнат жизненоважен орган. Дори въздухът, който дишам без тебе, е безвкусен, не ми достига и гърдите ми остават празни. Целият свят е празен без тебе...“ „Ценност“ – помисля си събирачът на ценности и запалва нова цигара, като поставя фаса на току-що загасената на подходящо място.