Хроники на безвремието

Много пъти съм виждал и слушал стари хора да си припомнят нещо и да въздишат: "Ех, какво хубаво време беше!". А като разровиш онова тяхно време, оказва се, че е било война. Как е възможно да им е било хубаво? Ами така - просто са били млади, а за младите всичко е възможно. Нещо подобно са и моите хроники. Точно в безвремието на тоталитаризма ми се случиха няколко паметни събития, които не само ме разтърсиха, но ме и срещнаха с неколцина от най-значителните фигури в тогавашния културен живот. За срещите си с тях разказвам: Тончо Жечев, Генчо Стоев, Радой Ралин, Борис Димовски, Веселин Йосифов и редица други, имената на които са по страниците на тази книга. Те не само бяха пробили и разчупили "безвремието"; някои от тях буквално надраснаха времето си. Но главното е в "безплатните уроци", които тези хора ми дадоха - на мене, един тогавашен самонадеян хлапак. Странното е, че ги запомних - макар да бях непоносимо млад, макар тогава морето да ми беше до колене.