А бог се смее

Тиха нощ, свята нощ, просто нощ, гадна нощ. Зависи къде си, с кого си, дали имаш всичко или всичко имат другите, но не и ти. Дали си вкъщи или на 2-3-5000 км. от дома. Поредната много силна книга на Мария Станкова. Без фалш, без лицемерие, като в съда - истината и само истината. За емигрантите и как чужбината ги оглозгва бавно, но сигурно. До кокал. И физически и духовно. И си сам и помощ няма. А Бог се смее. Изключително четиво. Откъс: По пътя Лежа в канавка край магистралата за Мюнхен. Всъщност не лежа в канавката. Извън нея съм. В канавките имат право да лежат само трупове. За живите това място е забранено в Германия. Ако ме видят, ще ме арестуват за... не разбрах точно за какво биха ме арестували, но е сигурно, че ще ме арестуват. В Германия има ред и дисциплина както за живите, така и за мъртвите. Краят на септември или началото на октомври. Всичко е зелено. Тревата – леко влажна. Кожата ми – суха и мръсна. Нямам друга, за да се преоблека. Останали са ми една чиста тениска и два чифта чисти гащи. Целият ми багаж е пръснат из Европа. Последното, което притежавах, беше един куфар. Зарязах го в Брюж. Там борбата ми на свободно придвижващ се гражданин с право на труд в ЕС завърши. Прибирам се. Имам точно 25 евро. Продадох компютъра си на един шофьор. Съблякла съм тениската, събула съм маратонките на мъртвия наркоман и се пека. Мога да лежа гола. За това няма да ме арестуват. Само да не съм в канавката. От другата страна на магистралата има паркинг. Спрели са много тирове. Пътувам втора седмица и зная всичко за тировете. Сега остава да пресека. Лежа в топлата, влажна трева, ненавиждам буболечки и пълзящи, но съм изморена, схваната, сгърчена... трябва да се разтегна и наместя. Боли ме всичко. Мисля си за смъртта. Човек може да умре навсякъде и по всяко време. Трябва да сме готови. Не. Не ми се умира още. И се сещам, че има Бог. И Му обещавам, че ще приема исляма, ако ми помогне да стигна вкъщи жива и здрава. Дремя, тялото постепенно се затопля. Мога да си движа краката. Не съм мъртва. Остава ми да пресека магистралата. На пръв поглед това е просто, но невъзможно. В Германия по магистралите всички се движат с шеметна скорост и никой няма да намали, дори и да ме види. Просто ще ме отнесат. Спасителният паркинг е точно отсреща, но не мога да стигна до него. Лежа и си мисля, че скоро ще се стъмни. Когато ми е много трудно, влизам в моята стая. Направих си я преди време. Тя не е бяла. Боядисах стените в различни цветове. Сложих камина, за да не мръзна през зимата. Зиморничава съм. Имам един стар фотьойл, който поема тялото и го прегръща с такава нежност, че всички болки минават. Имам и легло. Библиотека. Мога да чета вечер пред огъня. В моята стая има котка. Мога да хъркам, а тя не се дразни. Имам и прозорец. Зад него винаги е пролет. Цъфтят неспирно диви рози, мирише на земя и гъби, гнила шума, дъжд, буря... Всичко е толкова внимателно обмислено, съвсем като истинско. Стаята ми е винаги с мен. Където и да съм, винаги мога да отворя вратата и да си вляза. След това мога да затворя вратата. Докато се въртя и търся топлия халат, докато отварям прозореца, за да се проветри, се сещам, че съм в Германия. Изключено е да няма специален начин за безопасно пресичане на магистрала! Затръшвам вратата след себе си и отново съм до канавката. - Господи, тук някъде трябва да има нещо за пешеходци, нали? - Разбира се, че има – ми отговаря Бог и ме поглежда с насмешка. - Знам, знам. Тъпа съм – припряно нахлузвам тениската, обувам маратонките на мъртвия наркоман, взимам торбата с мръсни дрехи и хуквам. Километър по-надолу виждам мост над магистралата. - Благодаря ти, Господи! - Не съм го правил аз – ми отговаря и чувствам как ме потупва по главата. - Пресекла съм, не съм прегазена, виждам паркинга, минават ми болките в гърба, тичам, забравям за тазобедрената си става, задъхвам се, но успявам да стигна, преди да се стъмни. Сега идва най-важният момент. Трябва да намеря тир с българска регистрация, което не е трудно. Трудното е да убедя шофьора да ме вземе със себе си. - Господи, моля те! Нека поне един се прибира в България! Моля те! – изобщо не ми отговаря. Сигурно е зает. Седем милиарда ежеминутно го молят за нещо. Не съм само аз. Здрач, не виждам добре в тази част от денонощието. Врачански номер! Врачански номер! Почуквам по вратата на шофьора. Отвътре се чува музика. Перденцето леко се открехва. Мъжът ме оглежда и поклаща глава. Дръпва пердето.Пак почуквам. - Найн. Них виль! - Отвори бе, човек! Искам да те питам нещо! - Откъде си? – пита ме с пълна уста. Говорим си дистанцирано. Той си седи вътре, аз нервнича отвън. - От София съм. Не мога да се прибера. Втора седмица обикалям паркингите. Вратата се отваря широко. Мъжът е доста пълен. Коремът му опира във волана. - Ти, луда ли си!? Ще те заколят някъде и даже няма да те намерят после. Реших, че си проститутка. Влизай! - На моите години не ставам за проститутка – огорчено констатирам, защото понякога наистина е по-лесно да си проститутка, отколкото 50-годишна. - А... ставаш още. Гладна ли си? – пита ме. Дали съм гладна!? Гладна ли съм!? Мили Боже! Бих изяла и шофьора, ако имаше кой друг да ме закара до вкъщи. - Ами, малко съм гладна. - Яж! – казва ми и побутва метална чиния с парчета пържено пиле. Отрязва ми една дебела филия хляб. Преди да ми я подаде, аз я грабвам от ръцете му. Може да се разколебае за хляба и да си го прибере. Старая се да ям благоприлично, но не ми се получава. Не съм яла три дни. Пестя пари. Мечтая за мазна баничка, по възможност гореща. - Та, как се казваш? – пита ме шофьорът. - Мария, а ти? - Жоро. Яж, яж! - Много ми е приятно – сега аз говоря с пълна уста. - И какво правиш сама по магистралите? – продължава да пита човекът, а на мен не ми се говори, защото ям и главата ми е абсолютно празна. Нирвана... хранителна нирвана. - Убий ме, вече не знам. Знам само, че искам да се прибера вкъщи – трябва да спра хляба и да отговарям учтиво, но съм още гладна. - Никой ли не те взе? - А, взеха ме три пъти, но само дотук успях да стигна... - Откъде идваш? - От Англия. - Да... там няма много от нашите. Поляците държат Англия. - Как я държат? – питам, защото повече не мога да ям. - Държат превоза на стоки за Англия. Наши фирми трудно се уреждат. Как стигна Европа? - С ферибот. - Сигурно е много скъпо... – Жоро се почесва, явно мисли, после изважда една бира от хладилната чанта и ми я подава. - Ми, не. Не е скъпо. 30 евро е в едната посока. - През Холандия ли мина? - Не. През Ла Манш. Слязох в Кале, после ме качи един турчин. Много свестен човек. Казах му, че отивам в Брюж. - Остави ме на десетина километра от Брюж. - Секс? - А, не. Без секс. Имаше газове и явно не му беше до това. - Абе... аз ще те закарам, ама до Враца. После сама ще се оправяш. Имаш ли пари? - Имам 25 евро. - Ясно. Ще те закарам без пари, ама ще правим секс. Не реагирам. Още от самото начало съм го огледала. Той е с наднормено тегло и огромен корем. Сигурна съм, че никакъв секс няма да има. Единственото, което ме плаши, е, че може да получи инфаркт, докато опитва, и няма да има кой да ме върне вкъщи. - Добре – казвам. – Няма проблеми със секса. Когато кажеш, ще правим секс.