Таласъмите не спят зимен сън

Петнадесет минути по не дотам централни улици в София могат да продължат доста дълго. С мръсотията се свиква. От уличните лампи не се очаква да работят, защото оттам не минават чужденци, които ще ни обадят в Европата. Дори старите врати на малките входчета имат известен чар, стига по тях да не са налепени плакати на чалгатеки. Миризмата на урина обаче ме смущаваше, а Миролюб не забелязваше нищо, защото беше свикнал. Таласъми... тук беше идеалното място за тях. Просто знам, че се скитаха наоколо. Сенки в но щта, мрачни, тъпи, но гадни. За разлика от бездомните кучета, с таласъмите не можеш да се разбереш като с човек. Те са алчни. Стават смели, когато вярват в численото си предимство. Ако трябва да съм честен, тук щяха да са прави в тази своя преценка. Миролюб беше много неща, но не и боен другар. Понеже е много гадно да си имаш работа с таласъми, те хваща параноята, виждаш ги в сенките, зад ъгъла, сигурен си, че дори да не ги виждаш, те те наблю дават. Гадни същества. Дори да не бяха тук тази вечер, ми пречеха. Не ми се умираше заради телефон и портфейл, но таласъмите щяха да ги вземат само през трупа ми.