Ледената Пустиня. Книга 2 от трилогията Войната на вещиците

Попорасналата Анаид постепенно разплита истината за произхода си и ужасена научава, че по баща е наследница и на злите вещици Одиш. Майка й разказва за своите младежки години и за любовта си към баща й, за невероятното пътешествие из владенията на Ледената кралица. Легенди, предания, черни и бели магии се преплитат със съдбата на тийнейджърката, предопределена от древно пророчество да властва над света. Разкритията са драматични, а Анаид няма представа дали ще успее да прости на баща си и да се спаси от преследванията на Одишките, за да изпълни мисията си. Майте Каранса изкусно оплита мислите и чувствата на едно съвременно момиче с древните митове, предсказания, пророчества и заклинания, за да създаде романи, които се четат на един дъх. Майте Каранса е родена през 1958 г. в Барселона. Следва антропология. Преди да се посвети на писателската дейност, е била преподавателка в гимназиално училище. Публикува повече от четирийсет произведения и заслужено получава престижни литературни награди, между които Награда на критиката на Cера д Ор и Награда на Едебе за детска литература. Романите й са преведени на: английски, френски, немски, датски, португалски, гръцки, словашки и руски език. * * * НОЩТА НА ИМБОЛК Анаид спеше безгрижно, с протегнати ръце и бла¬жено изражение, необезпокоявана от светлината, която се процеждаше през капаците на прозореца. Наоколо се носеше ароматът на настъпващата смяна на сезоните. В стаята, с висок таван и многократно варосвани стени, имаше натрупани дрехи, разпилени книги, подре¬дени в редица обувки – всичко готово да бъде натъпкано във все още празния огромен куфар, който чакаше реда си до леглото. Селене влезе тихомълком с разчорлена коса и с чаша димящо кафе в ръка. Зад нея безшумно вървеше човешка фигура, загърната в кожух. С грейнали очи и с изражение на палавница, готова да погоди обичайната си шегичка, Селене се надвеси над Анаид и лекичко ѝ духна в ухото. После ѝ прошепна: – Добро утро! В просъница Анаид махна с ръка, сякаш да отпъди до¬садника от ухото си. Селене се усмихна. Беше тяхната си закачка открай време. Отново духна лекичко върху меката част на ухото ѝ, като така накара дъщеря си да се обърне с рязко движе¬ние и да се събуди. Погледна я със смесица от гордост и тъга. Дъщеричката ѝ бе пораснала прекалено бързо. Така заспала, невинно отпуснала ръка до главата си, с изящни пръсти, леко докосващи полуотворените ѝ устни, все още имаше вид на безпомощно момиченце, но източените ѝ крака, закръглените бедра, заоблеността на гърдите, ко¬ито се повдигаха в ритъма на дишането ѝ, както и безу¬пречната ѝ гладка и еластична кожа красноречиво гово¬реха, че вече е станала хубава девойка. Селене промълви в ухото на Анаид: – Събуди се, спяща красавице! – Остави ме – се чу в отговор. – Няма ме. И в потвърждение на думите си се зави презглава. Майка ѝ обаче упорито продължаваше да ѝ досажда. – Твоят принц е дошъл да те събуди. – Стига, мамо, остави ме! Тогава безмилостно я загъделичка, а после повдигна брадичката ѝ с ръка. – Бъди готова да получиш целувка от любимия – пре¬дупреди Селене. И наистина, нечии палави устни заиграха по лицето на момичето, зацелуваха го по брадичката, по бузите, а кога¬то доближиха устните, Анаид отвори очи и тутакси скочи, грейнала от радост: – Клодия! Наистина, любвеобилната нашественичка не бе друга, а сицилианската приятелка на Анаид – симпатичната Кло¬дия, закачлива, печена и първа писта в дискотеките. Също като нея на петнайсет години. Също като нея магьосница Омар. Девойка от клана на делфините, на която дължеше живота си и с която бе преживяла огромно премеждие в Таормина под лавата на Етна, когато двете бяха залож¬нички на Салма – вещицата Одиш.