Психология на сексуалността

„Името на д-р Зигмунд Фройд предизвиква асоциации със „сексуалност” също толкова често, колкото и с „грешки”. Често пъти го посочват и като предтеча на „сексуалната революция”. Едва ли има съмнение, че освен откриването на несъзнаваното другият му важен принос е разширяването на понятието за сексуалност. Това разширяване насочва вниманието към неща, които би трябвало да са очевидни: че човешката сексуалност не е само нагон към размножаване, че заема важно място в емоционалния свят на човека, че започва от раждането и не престава да e източник на желания до края на живота. Когато говори за сексуалност, Фройд има предвид „психосексуалност”. Психологията му е повече психология на любовта, отколкото на сексуалността... Зигмунд Фройд даде една гледна точка, от която сексуалността, психичният живот на човека и човешкото общество започнаха да изглеждат по-различно. Тази гледна точка продължава да бъде актуална и днес: от нея все още може да се видят нови неща, а познатите стари да се представят в нова светлина.” Доц. д-р Никола Атанасов Този сборник съдържа основните теоретични текстове на Зигмунд Фройд в областта на сексуалността: „Три студии върху теорията на сексуалността”, „Приноси към психологията на любовния живот”, „Разпадането на едиповия комплекс”, „За женската сексуалност” и др. Зигмунд Фройд (1856–1939) е австрийски невролог и психолог, един от най-прославените учени на XX век. Прекарва живота си като професор и психотерапевт във Виена, разработвайки теорията и практиката на психоанализата. Според неговия биограф Анри Еленбергер, „животът на Фройд е пример за постепенно обществено издигане от малоимотната средна класа до най-висшата буржоазия“. Фройд започва кариерата си като лекар във Виена, където се запознава с редица личности, оказали влияние върху развитието на психоанализата. Неговото приятелство с Вилхелм Флис, сътрудничеството му с Йозеф Бройер, влиянието на Жан-Мартен Шарко и теориите за хипнозата на Салпетриерската школа го насочват към преосмисляне на психичните процеси и състояния и най-вече на идеите за несъзнаваното, сънищата и неврозата. В резултат на това той разработва своя терапевтична техника, която става известна като психоанализа. Фройд обединява цяло поколение психотерапевти, които постепенно развиват психоанализата, първоначално в Австрия, след това в Швейцария и Берлин, а по-късно и в Париж, Лондон и САЩ. Въпреки вътрешните разцепления и критиките на някои психиатри, в годините между двете световни войни психоанализата се налага като нова дисциплина на хуманитарните науки. През 1938 година под заплахата на националсоциалистическия режим Фройд, който е с еврейски произход, напуска Виена и се установява в Лондон, където умира от рак през следващата година. Психоанализата, която получава това име през 1896 година, се основава на поредица хипотези и концепции, разработени или възприети от Зигмунд Фройд. Централно място сред тях заема техниката на лечение, в чието разработване участва и Йозеф Бройер. Други основни концепции са хипотезата за несъзнателното, защитните механизми, нарцисизмът, фазите на психосексуалното развитие, едиповият комплекс, кастрационният комплекс. Според Фройд динамиката на психическите конфликти се базира върху противопоставянето на дълбинните импулси на човешкия индивид и изискванията на обществените норми, закони и ценности. В близки отношения с Фройд е неговият може би най-известен ученик - Карл Густав Юнг, който на един етап от развитието си се дистанцира от идеите му и основава собствена школа по психоанализа в Цюрих. Фройд и Юнг прекъсват приятелството си през 1914 година. След това Фройд се опитва да сътрудничи с Вилхелм Райх, но през 1924 г. отношенията с него също се изострят. Възгледите на Фройд оказват изключително влияние върху психологията, психиатрията, социологията, литературата и изобразителното изкуство през първата половина на XX век. Откъс: Фактът на съществуването на полови потребности у човека и животните в биологията се отбелязва като „полов нагон“ по аналогия с инстинкта за приемане на храна, с глада. В народния език липсва обозначение, отговарящо на думата „глад“; науката употребява за тази цел думата либидо. Сред обикновените хора съществуват съвсем определени представи за природата и свойствата на този полов нагон: той липсва в детството, появява се около периода на пубертета и във връзка с процеса на съзряването, проявява се в явленията на непреодолимо привличане, което единият пол упражнява върху другия, и целта му е половото съединение или най-малкото такива действия, които водят към него. Ние обаче имаме всички основания да виждаме в тези представи много погрешно отражение на действителността; вникнем ли по-дълбоко в тях, се оказва, че те изобилстват от грешки, неточности и прибързани изводи. Нека въведем два термина: да наречем лицето, от което произтича половото привличане, сексуален обект, а действието, към което се стреми нагонът, сексуална цел; научно осмисленият опит обаче сочи множество отклонения по отношение както на сексуалния обект, така и на сексуалната цел и тяхното отношение към приетата норма изисква обстойно изследване.