Български хроники ІІ, том 9, (съчинения в 12 тома)

СКУКАТА Е ДУХОВНА ЧУМА Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше: – Поете, що не напишеш една забавна история на България! За съжаление, тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение. Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят историята на своя народ, ядосах се и реших да изпълня поръката на професора. Макар че през живота си съм се ровил много в историята – от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват) – и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът против богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайната вечеря на дякона Левски, Другата смърт на Жанна д’Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан) – въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание. И наистина, първият том на моите „Български хроники“ бе посрещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гнева на някои „учени историци“, особено свирепи бяха някои учителки по история – наруших им зазубренияурок... Не бях пощаден и от някои мои щатни критици-литератори – те направо „накълцаха“ моя скромен труд... Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи наши историци, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от писателя академик Антон Дончев, за което най-покорно им благодаря. Но не само на тях съм благодарен – който и историк, журналист, колега или гражданин ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки – вече са повече от 100. Коментирайки в „Българският Великден“ историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той – с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва: Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите – историци. По-късно в историята победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк. И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат, още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и се стигне до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев – всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писатели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчиненията им огромна сила на внушение. Признавам, аз се учех да пиша история от тези мъже. Още в предисловието си към първия том на „Хрониките“ писах: „От Паисий се учех, че не е важно само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.“ Паисиевата „История славянобългарска“ е ценна не толкова с историческата си фактология, историците по-добре от мен знаят колко тя е неточна и съмнителна, но ако ние продължаваме да ценим тази история, ценим я заради нейното въздействие върху българския народ, а това е станало поради това, че Паисий е владетел магиката на словесното изкуство. А какво да кажем за Захарий Стоянов? Има ли по-страстна, по-пристрастна, по-истинска, по-българска историческа книга от „Записките по българските въстания“? Случайно ли народът я счита за българската Библия? На какво се учех от Захарий – ще спомена единствено следното: „В езика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа“. Малцина знаят, че първоначалното заглавие на знаменитите „Строители на съвременна България“ е било „Инвентар на политическите идеи в България след Освобождението“ – това заглавие говори достатъчно добре за първоначалното чисто научно намерение на Симеон Радев. „Залових се – признава по-късно той – с тази задача и скоро видях, че тя не може да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, а не вложа всичко това, което носех в себе си – мисъл, въображение и чувство?“ И наистина, книгата му е съчетание на тези три неща. Един само пример. След поредицата документални сцени, цитирани документи, телеграми и спомени на очевидци, следват чисто въображаеми романизирани сцени, при това на- писани в минало свидетелско време – все едно че Симеон Радев е надничал през прозореца или през ключалката: Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен. Въпреки обичая си, той мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Когато сложиха трапезата, майка му го попита: – Стефане, какво стана, синко, с Олимпия? Тя обичаше Панова като свое дете. – Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила не ми стигна – отговори той, задавяйки сълзите, – ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него. Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди. Имаше такива – пише Симеон Радев, – които казаха, че съм фалшифицирал историята. Други ме наричаха историк в кавички. Ив. Пеев-Плачков написа една критика, която той се бе наел да направи унищожителна. Въпреки усилията ми, не можах да открия кой е този хем Пеев – хем Плачков, името му не е оставило друга следа, освен този опит да се нареди до едно голямо име, критикувайки го унищожително; подобни опити се правят и днес от разни безлични личности. Не знам поради що по-късно в историята ни е победил изцяло „немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк“ и защо и до днес битува мнението, че щом нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. Тежко, тромаво, с банализирала се отдавна псевдонаучна фразеология; написано ли е живо и интересно – значи е нещо лековато, несериозно и глупаво; скуката се счита тъждествена на мъдростта. Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личностите, убива любовта, разрушава семействата, искаш ли да убиеш и най-красивата идея – говори за нея скучно, цели държави прогниват поради скуката, която витае в тях, и изчезват; може да звучи ненаучно, но комунизмът пропадна, защото бе скучен: всичко бе предначертано, запланувано, друг мислеше вместо нас, тъй наречената колективност ни превръщаше в еднакви мравки, личната ини циатива бе ерес, никакъв риск, никакви изненади, нито полет, нито провал, скуката ни обвиваше като мухи в паяжина, появеше ли се нещо ново и интересно, беше обявявано за идеологическа диверсия, за упадъчно явление, за опасно чуждо, вражеско, западно, империалистическо и не знам какво още влияние... ... Стефан Цанев, Април 2007