Парти за разглезени самотници

Разкази за възрастни или поне за онези, които ги е грижа за бъдещето. Представете си как един ден се събуждате и забелязвате, че край вас няма животни. Историите в Парти за разглезени самотници са разказани от името на последните животни, обитатели на нашия безумен свят. Животните не са само наши домашни любимци, които ни докарват до умиление. Те не са и само източник на храна за хората, както и едни за други. Те не са и само основен елемент, осигуряващ физическото здраве и екологичен баланс на планетата. Не са и само умопомрачително красиви! А какво ако животните имат душа? Не се смейте! Не звучи съвсем налудничаво. Със или без душа животните са точно толкова важни обитатели на Земята, колкото и хората. Та, основната идея на тези разкази от името на животни, е да се опитаме да бъдем по-малко човекоцентрични. Защото ние не знаем кой е мозъкът на нашата планета. Може да са хората, но може и да не са. Затова всичко трябва да се пази като зеницата на окото. Светлана Дичева е известен журналист от БНР. Авторка е на сборника с разкази „Балканският пророк” (2000), повестта „Роял в мазето” (2013) и на романите „Мона и Магелан” (2005), „Лабиринт за романтични минотаври” (2009) и „Заекът на Гала” (2010). * * * КАТО МУСТАКА НА ТЮЛЕН ПРЕДСТАВЕТЕ СИ КАК ЕДИН ДЕН СЕ СЪБУЖДАТЕ и забелязвате, че край вас няма животни. Почти никакви. От по-едрите са останали по един-два екземпляра, а от по-дребните – по няколко хиляди. Истината е трудна за преглъщане, но изглежда като триизмерен факт – пред вас и до вас са последните животни на планетата! И това се случва не в някой неканен нощен кошмар, от който се събуждате целите в пот, а през 2060 година. Не трябва да ви звучи невероятно, нито перверзно. Според учените до края на ХХІ век ще изчезнат половината от животинските видове, които днес населяват планетата ни. Ни повече, ни по-малко, просто 50%. И понеже човекът е така устроен, че никога нищо не може да го стресне достатъчно, хрумна ми да измисля свят, в който не 50, а 100 процента от животните отиват в небитието или в някакви по-добри светове. Разказите, които ви предстои да прочетете, са от името на тези последни обитатели на нашия безумен свят. Първоначално имах желание да напиша разказите за деца. Приятелите ме разубедиха – децата не обичат истории без щастлив край. А и какво са виновни децата за изчезването на животните? Би било напълно несправедливо точно те да страдат заради чужди грехове. Това са разкази за възрастни или поне за онези, които могат да поемат отговорност за бъдещето. Не искам да звуча нравоучително, но все пак нашата появя на тази земя не е свързана единствено със собственото ни добруване през краткия в сравнение с вечността отрязък от време, в който ни е съдено – и позволено – да бъдем Тук. Ние сме Тук благодарение на миналото, а бъдещето не е нещо, за което можем да си позволим лукса да не ни е грижа. Животните не са само наши домашни любимци, които ни докарват до умиление. Те не са и само източник на храна за хората, както и едни за други. Те не са и само основен елемент, осигуряващ физическото здраве и екологичен баланс на планетата. Не са и само умопомрачително красиви! А какво ако животните имат душа? Не се смейте! Не звучи съвсем налудничаво. Какво ако мравката има свой душевен и социален свят и наблюдава изумена там, долу, хаотичните импулси на гигантските двукраки (нещо подобно на начина, по който човекът наблюдава масивните крака на Айфеловата кула, с разликата, че тя за радост не се движи…) и се пита – „Тези в ред ли са?” Със или без душа, животните са точно толкова важни обитатели на планетата, колкото и хората. Надменно е да мислим, че като вид човекът е венецът на всичко и като венец има правото да се разпорежда с всичко: природни ресурси, животни, настояще и бъдеще. Струва ми се че един друг, по-смирен подход би бил по-полезен в името на хармонията и оцеляването. Някои учени стигат до там да предполагат, че цялата планета е жив организъм, което означава, че има и собствена аура. Още през 1972 г. британският учен - независим изследовател Джеймс Лавлок създава теория, според която Земята е живо тяло, земното ядро е сърцето й, океаните играят ролята на стомах, планинските скали са скелетът, дробовете – почвата, вулканите са вени, а атмосферата е нейната кожа. Знаете ли според тази теория какво е човечеството? Мозъкът… Хм. А какъв е органът, представляван от животните? Нека да помислим заедно върху това. Вашите предложения? И докато човекът измерва дори научния си хоризонт със собствената си физика (защо пък Земята трябва да се оприличава на човешкото тяло, а не обратното, човекът да бъде оприличаван на Земята и човешкото сърце да бъде сравнявано със земното ядро, човешките дробове – с чернозем и т.н.), нещата ще продължават да бъдат такива, каквито са – човекоцентрични. Та, основната идея на тези разкази от името на животни, е да се опитаме да бъдем по-малко човекоцентрични. Да пристъпим с пиетет към света около нас и да признаем колко му дължим. Да благодарим на земята, по която ходим, на водата, която пием, на въздуха, който дишаме, на птицата, която пее, на котарака, излапал рибата, на гълъба, направил непристойни неща върху балкона ни (и пак трябва да го мием!) и да престанем с невъзможната алчност да живеем все по-добре, все по-богато, все по-нашироко, все по-задоволено, все по-успешно, все по-…неудовлетворено, която превръща планетата в бойно поле. Просперитет „на всяка цена” не е просперитет, а път към Ада. Във всеки случай унищожението на горите или животинските видове не може да е цената, която трябва да платим, за да караме по-бързи коли, или за да увеличим жилищната си площ. Защото ние не знаем кой е мозъкът на планетата Земя. Може да са хората, но може и да не са. Затова всичко трябва да се пази като зеницата на окото. Не, прекалено човекоцентрично сравнение. Като мустака на тюлен. Защо мустакът на тюлен? Защото мустаците му служат за сензори и без тях е загубен. И накрая искам да обясня коя е Шоша, на която посвещавам сборника с разкази от името на последните животни на планетата. Това е Котката, сиамката, с която живях 18 години и я видях как издъхва. Умря не от старост, а от рак, а семейството ми не намери сили да я приспи и наблюдаваше страданията й с болка. Човекоцентрично? Има си хас! В нощта след смъртта й я сънувах. Беше се напъхала в библиотеката, а между мен и нея стоеше стъклото на витринката. Казах си: между живота и смъртта има само едно стъкло. Нека не позволим на животните да си отидат.