Частите на тялото. Стихотворения

Ако окото е обектив, който снима живота и смъртта около себе си, запечатва кадрите върху лентата на кожата и костите, а после проявява негативите в тъмната стая на черепа, то снимките от този фотоапарат са тук, в стихотворенията на Яна Пункина. Това е книга за тялото, което усеща присъствието на други тела, човешки и животински, вижда тяхната взаимосвързаност. Това е тяло с много висока чувствителност. Димитър Кенаров Чувствителна, без да е сантиментална, градска, без да е повърхностно „улична”, социална, без да е плоско „политически коректна”, екзистенциална, без да е псевдофилософска, интелигентна, без да е самоцелно ерудитска, поезията на Яна Пункина гради свят, който изглежда реален и конкретен със своята фантазия, разположен между уюта на измисленото и страха от реалното. Ани Васева Екстремните метафори на плътта... Става дума за остра, грапава, режеща поезия. За болката от писането и за писането като болка. За непоносимостта към това наоколо, за несводимостта на духа към тленната обвивка, която му осигурява най-важното поетично качество: да бъде уязвим. Да изстрадва света. Да го съпреживява, изчерпвайки себе си. „Частите на тялото“ е особена, различна стихосбирка. Различна от поетическия мейнстрийм, бягаща от преднамерените писателски стратегии и отказваща да приеме каквито и да било матрици. Тези, които очакват поезията да се състои от хубави думи в приятни хармонии, няма какво да правят между нейните корици. Едвин Сугарев Яна Пункина (р. 1984, София) работи като радиожурналист в програма „Христо Ботев“ на БНР, изявява се и като преводач и фотограф на свободна практика. През 2011 г. излиза дебютната й поетична книга „Пауза“ (АРС, Благоевград). „Частите на тялото“ е втората й стихосбирка. Опитомяване Тези моменти на очакване са тесни: чадърите стържат по стените, жената зад прозореца няма да отвори сбръчканата си уста, докосванията на непознатите са заплашителни. Най-добре е да не скачаш още от перваза, не и докато паницата ти се пълни редовно, а дъждът навън се подиграва с теб. Свободата вероятно е само врабче, което няма да остане дълго в ноктите ти. Ребра Слушай: тялото е китара, ребрата - струни, зад тях диша щастието, котка върху краден матрак в изоставен пристанищен ресторант - нотен ключ за леденото утро. Слушай: тялото е китара, ребрата - струни, разливат топлина и влага, и предизвикват неудобство, по-силно от ръмжащия мотор на ферибота, сред вълнението верните ноти звучат погрешно. Слушай: тялото е китара, ребрата - струни, които оцеляват въпреки солата и солта. Докосвам струните.