И всичко стана луна (твърди корици)

Колко пътува светлината от едно спряло слънце и какво можем да свършим за тези минути? Коя е най-могъщата дума? Какво означава да закъснееш за среща, уговорена преди 40 години? Какво ще правим със смъртта утре, в близко бъдеще? Деветнайсет разказа, писани в последните години. Част от тях излизат първо в антологии на европейския разказ и сборници на различни езици. Сега са събрани за първи път в книга, дванайсет години след „И други истории”. Истории за любов и край, с предчувствие за чудо, както би казал Гаустин. Вгледани в лицата от последните дни, вслушани в гласовете им. Остро перо и нежен поглед... С Георги Господинов се гмурвате в един въображаем свят, където всяка буква препраща към жена, всяка дума се люлее между тъгата и хумора. Чувствеността винаги е наблизо, а традициите се сблъскват със сегашното. Le Nouvel Observateur, Paris ПРИЗРАЦИ Веднага познах гласа му, като ми звънна. Не бяхме се чували, откакто замина от България, значи точно 14 години. Сигурно имаме отделен център в паметта за гласовете на приятели. Седяхме на един чин, той беше цар на математиката и нула по литература, аз – обратно. После той откри компютрите „Правец“, аз – пишещите машини „Марица“. Малко по-късно, към 1992, каза, че никога няма да се върне в тази държава – и замина за Канада. Доколкото знаех от няколкото мейла, които сме разменяли, сега беше водещ софтуерен специалист в голям немски институт. Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук. Особености на международния пазар. Та този мой приятел, който наистина не се беше връщал досега, ми звънна по телефона. Каза, че е в София за няколко часа, и трескаво започнахме да уговаряме място за среща. Кино „Одеон“ не му проговори нищо (ами да, сигурно го помнеше като „Дружба“), усетих, че се колебае за още две-три места, които му предложих, и когато накрая той каза да се видим на Мавзолея, аз автоматично приех. Като домакин, комуто е все едно къде, стига да е удобно за госта. В последния миг, преди да затворя, се сетих и чак извиках в слушалката: – Ама Мавзолея го няма, нали знаеш… Вече беше затворил. Представих си го как пристига пръв на срещата, оглежда се притеснено, чуди се да не е сбъркал площада или града. Може ли да не забележиш цял мавзолей. Представих си още как в крайна сметка се престрашава и спира някой минувач. Нарочно избира малко по-възрастен, да помни. „Прощавайте, да знаете къде се намира Мавзолеят? Тук някъде трябваше да бъде…“ Минувачът го поглежда подозрително – този луд ли е, чужденец ли е, или пак някаква скрита камера. И възмутено отминава...