Коланджа (сага за свършека на времето)

Ако е вярно, че злото не идва само, то едното вече бе останало зад гърба ни. Въпросът бе дали все пак не ни дебнеше някъде отстрани, или беше в някаква коварно притаена позиция, за която дори нямахме и представа. Онова, в което със сигурност вярвахме, и то противно на старите мъдрости, бяха полицаите, от които се бяхме измъкнали, без да им дадем и стотинка. Изглежда имаха левчета още от предишния ден и тази заран си бяха хапнали шкембе-чорбата, без да имат каквито и да е парични притеснения. Ако я нямаше утринната гозба, българският полицай беше като озъбен от глад уличен помияр. Въпреки това можеше да попаднеш и на свестни шапкаджии... Но в онзи обеден час от последните дни на август 20... година не ни се вярваше в каквито и да е песимистични поговорки, свързани с рояци от злини, въпреки съкрушителната жега и мрачния столичен квартал, през който трябваше да минем. Сенките на храсталаците в градинката бяха все още достатъчно плътни. Там жегата не се усещаше. Особено ако успееш да се навреш навреме в гъстата растителност... Проблемът обаче беше в безжалостните бълхи, които непрекъснато ни съпровождаха заедно с Лиска и Чочо... „Коланджа“, която разгръщате, е непознато явление за литературата ни. Мои добри приятели, литератори, които ценя заради високия им литературен вкус, след като я четоха, зашеметени от преживяването, я наричаха „безумна“, „невъзможна“, „невероятна“, „дива“ и каква ли не! Аз самият се чудех дали е възможно да бъде написан толкова „откачен“ роман. След дълги разсъждения и обсъждания с близки и няколко препрочитания, стигнах до извода, че целият ни живот е една красива лудост като тази в „Коланджа“. Мой съсед, популярен из Европа и навън художник, я определи като „дива идиотщина“, която лъха на голям творец. Румен Леонидов