Български хроники. Двутомно луксозно издание - том 2

Български хроники: 2137 г. пр. Хр.- 2007 г. сл. Хр Окончателна редакция Настоящото двутомно издание, включващо четирите тома на „Български хроники“, излезли последователно през годините 2006, 2007, 2008 и 2009, представлява о к о н ч а т е л н а р е д а к ц и я на автора и се издава по инициатива и със съдействието на Димитър Язов и Рахамим Грандебул. ВМЕСТО ПОСЛЕСЛОВ Тази книга трябваше да бъде написана. Българският народ имаше нужда от тази книга. Имаше нужда да види мястото си във вековете, на континента и в света, да съпреживее мъките и радостите, славата и позора на предците си и през техните очи да надникне в мрака на собствената си душа. Това, което направих аз, отдавна трябваше да го направи някой от историците – да напише цялата история на българи- те. Общите истории, написани от много автори, са аморфни, разностилни и дисхармонични – всеки от историците изследва един тясно ограничен исторически период, не споря – изследванията им са ценни сами по себе си, но вторачени в сво- ето дърво, те не виждат гората (кой го беше казал?). Писането на „Хрониките“ бе самотна одисея. Нямах екип, нямах сътрудници, нямах консултанти, нямах асистенти – сам търсех и четях книгите (над 200 000 страници), сам се ровех в архивите, сам подбирах фактите, сам ги систематизирах и обработвах, от стотици страници изстисквах една (писането беше най-лесното нещо). Отдадох всичките си сили, безпощадно. Пет години: отначалото на 2005-а до края на 2009-а, всеки божи ден, няма неделя, няма Великден, от разсъмване до мръкнало, че и нощем, че и насън – свръх съсредоточаване, свръх натоварване на мозъка. Още в началото ме поведе идеята на Паисий, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести. Съзнателно търсех диалог с читателя, споделях с него, спорех, предизвиквах го – не му преподавах уроци, не му четях лекции, а го правех свой събеседник, свой съучастник, свой спътник в лутането из мъглата на вековете; обявих скуката за духовна чума, скучното писане – за интелектуално убийство, използвах езика на поезията и похватите на драматургията: докато историците описват безпристрастно историческите факти – аз изобразявам личностите, историците споменават личностите покрай събитията – аз разкривам събитията чрез съдбата на личностите. В това е разликата. Без личности историята е мъртва. „Български хроники“ не е научен трактат, а поема, написана в библейски сти хове1, в духа на скандинавските саги, на древногръцките и древноримските епоси: емоционално и пристрастно, с гняв и възторг, през плач и смях – предизвикателството ми срещу скучно написаните академични истории се превърна в мисия: да напиша епоса на българския народ. Успял ли съм – ще се произнесе безпощадният съдник: времето. Засега, както казва академик Антон Дончев: Ти накара българите да четат своята история. Това ми стига. След мен нека други напишат историята на българите по-добре. Януари 2012 г. Авторът