Не казвай на майка си

Николай Фенерски може да опише пейзаж, случка, човек и душевно състояние с най-точните думи и нито една от думите да не кънти на кухо. Затова той може да си позволи да напише разказ за това как гледа ненаситно звездното нощно небе и този разказ да не прилича ни най-малко на сладникава лирична импресия, може да си позволи да напише разказ за един събирач на мъртви бебета, захвърлени на боклука , и този разказ да не прилича на глас от ада. Деян Енев „Не казвай на майка си“ продължава да развива идеите от предишната книга на Николай Фенерски„Апокалипсисът е дело лично“. В нея наративът е на границата между двете тенденции, ако можем да ги наречем така, в писането на автора: едната – „реалистична“, клоняща обаче повече към чудатостите на един Радичков наратив, и втората – „постмодерна“, в която той е основан на различни похвати и техники от постмодерния инструментариум: лесно тук ще открием фрагментарното, колажа, нонсенса, пародията, иронията, пастиша, играта, палимпсеста, цитата и пр. Владимир Шумелов „Имах пет лева в джоба, малко дългове към приятели и роднини и две малки деца. Щях да забравя, имах и много надежди. Придружих сина си в ежегодното пътешествие при баба и дядо на двеста километра от къщи, пътувахме с влак. Може би трябва вече да го пускам сам да се справя по пътищата. Всяка година отива при тях, със сигурност е полезно да заздравява връзките си със старите за месец-два, да ги заобича повече и да има свои отношения с тях, но и на нас ни липсва през лятото момченцето ни. Наскоро навърши тринайсет. Рекох му, да внимаваш, сине, и да се пазиш. И тръгнах да се връщам у дома. На никого не казах, че нямам пари за билет, излъгах ги, че отивам на гарата да си хвана влака, но отпраших по шосето извън града и на първия удобен завой спрях. И в девет сутринта вдигнах палец за първи път този ден. Да се пътува на автостоп не е унижение или крайно решение, както смятат прекалено конвенционалните хора. Този вид пътуване е философия. И приключение. Не обичам играчките, които работят на батерии. Батериите се изтощават и играчката остава бездушна. Харесвам механичните играчки. И вечните неща. Човекът е вечен. Затова харесвам да пътувам на стоп. Или с велосипед. Не харесвам автобусите, защото вървят на бензин, бензинът свършва и автобусът умира. Добрината на човека е от вечните енергии във Вселената, затова ми е приятно да застана край пътя и да вдигна палец.” из „На автопилот“ „Още когато бях на осем, си измислих една игра. Забелязвам, че мигът е щастлив и че мястото, където съм, е красиво и си казвам: ето това трябва да го запомниш, ето този момент го запечатай, защото ще ти потрябва! Понякога действа. Някои от запечатаните мигове са точно от тази игра. Само че не мога да ги различавам – кои съм запомнил така и кои без да искам... Времето и паметта си имат свои закони. И ние ни най-малко не ги разбираме. <bА днес моят собствен деветгодишен наследник най-безславно се прибра по никое време. Някакви бабка и старец им се разкрещели, че този двор не им е игрище, че ще им вземат топката, ще извикат полиция и ще ги научат те тях, калпазани с хулигани. Идеше ми да отида там, да им се изплезя и да продължа да ритам топката заедно с децата... Тези хора наистина са остарели. Душите и кожите им са се смачкали и съсухрили, сякаш никога не са били малки сладки бебчета. После ми стана смешно. Някога, много отдавна, когато нашата топка попадаше в двора на един такъв безцветен съсед, той я вземаше и я срязваше с нож пред очите ни най-свирепо. В тази славна война изгубихме много топки. Такива хора не биха разбрали моята теория за времето. И аз не съм сигурен дали те изобщо са били живи. Дали са съществували наистина? Защото как човек ще разбере, че е жив, ако не се опита да осъзнае времето? Ако не се опита да го погледне отстрани? Носталгия се нарича тъгата по място или време от миналото. А детството ми е част от настоящето, защото е живо там вътре в мен. И значи това не е носталгия и не е тъга, просто начин да гледам на света. Целта на детството е никога да не свършва. Хората със свършило детство са нещастни. На тях винаги им е студено и нямат с какво да се сгреят. Зъзнат, тракат със зъби и гледат изплашено. “Щом студено ми стане, да мога да си взема от детския огън...” Толкова е лесно – завърташ копчето и отново си хлапе.“ из „Начинът“