От Вапцаров до Живков и останалите

Каква е истината за най-новата българска история – тази, чиито живи свидетели бяха сред нас доскоро? Истински ли са нейните герои? Що за хора са били професионалните революционери, които след 9 септември 1944 г. вземат властта, управляват 45 го- дини България и завещават парите и морала си на някои от днешните демократи? Част от отговорите на тези въпроси, макар и малка, се намира в старите полицейски папки. Те са събирани от началото на 1923 до края на 1944 г. и десетилетия наред са държани под ключ в Министерството на вътрешните работи. Между кориците им има ярки и трагични човешки съдби. Мъже и жени, които след победата на комунизма са определяли съдбата на държавата ни, са били следени от политическата полиция на предишния режим. Прелистването на водените срещу тях дознания е сво- еобразно докосване до личния им живот. Овехтелите страници издават техните пристрастия – интимни и политически. Разбира се, че на героите антифашисти, за които сме чели и чували, нищо човешко не им е чуждо. От протоколите на полицейски разпити разбираме, че видни дейци от съпротивата срещу фашизма и ка- питализма не са издържали на мъченията в мазетата на Държавна сигурност и са проговаряли за тайните на тяхната организация. Оказва се, че фразата “Мълчи като комунист на разпит” е по-скоро част от легендата за борческото минало на червената партия, отколкото отражение на действителността. Искате примери? Цола Драгойчева, близката съратничка на Тодор Живков, Първия в партията държава, издала някога другарите си и явките им. Да, извършила предател- ство. Никола Йонков Вапцаров, недостижимият поет ре- волюционер, бил пречупен от агентите на “Обществе- ната безопасност” и посочил имена на негови познати, посветени в червената конспирация. Има и други примери, но и без тях един важен въпрос излиза на преден план: Трябва ли тези хора, които след изтезания са избрали да живеят, вместо да умрат, да бъдат осъдени от поколенията като предатели?