Каквото е било и ще бъде

Какво следва подир живота? Някой друг живот, но не нашият. И някой друг ще го опише… Което е било и ще бъде! Проф. д.ф.н Симеон Хаджикосев е известен литературен критик и изследовател, мемоарист и дългогодишен преподавател по история на античната и на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Той е автор на повече от трийсет книги, сред които фундаменталният многотомник „Западноевропейска литература”, „Романът - що е то?“ и три книги, реабилитиращи българския символизъм. Новата му творба се вписва в мемоарната част от неговото творчество - отличените с литературни награди и получили голям отзвук „Записки на конформиста” и „Записки на вътрешния емигрант”. Изданието е спечелило конкурс на Министерство на културата. Авторът за книгата си: Поне в моите представи мемоарната литература, макар и адресирана към съвременниците, е послание към бъдещето. „Черти и резки”, както е казал неизвестният Черноризец Храбър (а може би той е бил самият Симеон Велики!), по които бъдещите поколения ще се опитват да сглобят сложния образ на нашето бурно и противоречиво време. И още - опит да бъдем спасени от забравата, да промушим скромния си глас сред невъобразимата какофония от звуци, излъчвани на нашата многострадална планета. Всеки, който пише (и независимо от това какво пише), лелее тази мечта. В края на краищата нещата пак опират до смисъла на човешкото съществуване. Как да си набавим върховен смисъл и да го положим в координатната система на собствените си представи за морал и човечност. Писах още в ранните си мемоари, че съм предпочел да бъда свидетел на историята, а не участник в съставящите я събития и това е вярно. Но това е всъщност позицията на конформиста, в която има известна доза съобразителност, но също така немалко предпазливост и страх. У всеки конформист се таи по един неосъществен дисидент, който така си и остава нероден Петко, защото е много по-лесно да псуваш властта у дома, като се озърташ и шепнеш, че може да са ти монтирали бръмбари, отколкото да грабнеш пушка бойлия и да тичаш на глас народен, както е рекъл оня непоправим хъш с високото чело и огнения поглед. Той ненавиждал не само родните чорбаджии и букурещките базиргяни, но и лапнимухите и кресльовците от задимените кафенета, които днес назоваваме с чуждата дума конформисти. Спомнете си как ги е заклеймил в изумителното си стихотворение „В механата”, където лирическият герой говори тъкмо от тяхно име: Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана; механите са нам тесни – крещим: „Хайде на Балкана!” Крещим, но щом изтрезнеем, забравяме думи, клетви, и немеем и се смеем пред народни свети жертви! Ние не знаем какво точно представляваме, защото виждаме едно в огледалото, а хората виждат съвсем друго в нас. Лично аз не харесвам напоследък онова, което виждам в огледалото, но това съвсем не означава, че ненавиждам своя образ или не ценя онова, което се съдържа в куфалницата, както простонародно наричат най-горния израстък на тялото. Засега пребиваваме в приятно съдружие, от- време навреме отправям упреци или съвети към съответния израстък, за да поддържаме статиката, която някои назовават неразривно единство между дух и тяло. Въобще не ме терзае въпросът колко велик или колко незначителен съм като човек, учен и преподавател. Някой ден, когато ще установят това съвсем точно и безапелационно, за мене ще е все едно, защото тогава няма да ме има.