Америко, Америко!

Една българска майка е на гости на синовете си в Щатите. „Децата ми заминаха през есента на 1998 г. Пътувах три пъти до Западното полукълбо, за да видя как живеят там... При първа среща Америка е безконечен път. Съдено ми бе да стъпя на земята й нощем, но около колата ни не царуваше мрак. Блестяха хиляди светлини и ясно бе като ден... ... Нашите млади изпревариха стотици чужденци. Победиха в тежки конкурси и се установиха в далечни земи – там днес е техният свят... - А как мислите? Следващите внуци ще говорят ли български? - Ами! - Може да не говорят, но да го разбират? - Ами! - Само езикът ли е родината? - Шт! Ще говорят, и след сто години нашите ще си говорят на български – обещава майката на Христо от Разград и отива да сервира с младите, а ние – родителите, оставаме в хола, тихи и умислени. Гордеем се с децата си. Гордеем се, но често ни е тъжно.“