Сбогом, любов!

На артистите, които със силата на таланта си допринесоха за разцвета на нашия Национален театър. И на моите деца, с много обич. Ирина Тасева В ПАМЕТ на моята прекрасна майка и знаменита актриса Ирина Тасева аз съм щастлива да осъществя нейното най-голямо желание – издаването на „Сбогом, любов!“. Вярвам, че младите български актьори могат да се учат от това поколение на големи актьори, които дадоха толкова много от себе си на българския театър. Моята мечта е името и образът на мама да останат завинаги в сърцата на българската публика и в Народния театър „Иван Вазов“, който беше нейният дом до края на живота й. С много благодарност към г-н Атанас Свиленов за редактирането на книгата и специално благодаря на г-жа Живка Лазарова за нейната преданост и неуморна помощ в името на мама.” Ирина Малеева Голер „Над две десетилетия изтекоха от смъртта на Ирина Тасева (1910–1990) и името на тази голяма българска актриса не е познато на по-младите поколения. Тя разкриваше своята богата дарба почти изключително само на сцената, беше типична театрална звезда и, за разлика от нейни колеги от същото време, за изкуството й не можем да имаме поне и някаква приблизителна представа от съхраненото във фондовете на киното или телевизията. Доколкото все пак има някакви кратки откъси с нейно живо присъствие, те не надхвърлят информационния повод да ни доближат до историята и развитието на Народния театър „Иван Вазов“, в чиято трупа тя бе близо 60 години. „Сбогом, любов!“ е тъжна книга, защото е писана, когато житейските дни изтичат, тъжна е, защото в нея е споделена радостта от щастието да живееш с изкуството и да осъзнаеш колко много то ти е дало, как е осмислило преживяното. Светла е и защото е населена с личности, за които вече стана дума, които са сред еманацията на националната ни духовност и сиянието им не може да не обогатява и днешното ни битие, а и онова, което предстои в бъдещето. Телесно изчезваме, но могъщата енергия на истинското изкуство се предава на следващите поколения и би било престъпление да се лишим от това богатство, да го забравим. Живяла с тези личности, Ирина Тасева чувства за свой дълг да ни предаде паметта за тях с надеждата, че ще я съхраним. Иска ми се тя да не е наивна в своите надежди, макар че в последните години ние не се оказахме добри стопани на онаследеното духовно богатство. Вярвам, че идеалистичната чистота и добронамереността, които струят от тази книга, ще отекнат във все още незакърнели за стойностното изкуство души. Как тези добродетели е успяла да опази у себе си Ирина Тасева, макар животът й да не е бил лек и да е преживяла горчивини и разочарования, можем да търсим разнообразие от отговори, не на последно място, че си е останала докрай с душа на дете, но също така и защото за нея изкуството е мерило за красота, нравственост и благородство. И в личния си живот тя му се е подчинявала, то е било над всичко.” Атанас Свиленов