Микро

Трима мъже са намерени мъртви в заключен офис в Хонолулу. Няма следи от борба, ако не се смятат изключително тънките разрези по телата им. Единствената улика е мъничък робот с ножове, почти невидим за човешко око. Седeм специализанти биолози от Кеймбридж, Масачузетс, са привлечени от новооснована компания, която се занимава с биотехнологии. „Наниджен Майкротекнолъджис” ги изпраща в своята загадъчна лаборатория на Хаваите, като им обещава достъп до средства, които ще открият нови хоризонти пред науката. Но щом попадат в джунглите на Оаху, младите учени попадат във враждебна среда, в която изненадите и опасностите дебнат на всяка крачка. Въоръжени единствено с познанията си за природата, те се превръщат в жертва на невероятно мощна и необуздана технология. За да оцелеят, трябва да овладеят оръжията на самата природа. „Микро” изправя природа срещу технологии в типичния за Крайтън стил. Довършен от автора на научнопопулярна литература Ричард Престън, този рушащ границите трилър смесва научните факти със завладяваща художествена измислица, за да създаде поредния вълнуващ технологичен шедьовър. Джейм Ролинс за Майкъл Крайтън На първо място трябва да призная, че пиша именно заради Майкъл Крайтън. Ако не бяха книгите му, вероятно още щях да работя като ветеринар в Северна Калифорния и да се занимавам с алергии към бълхи, инфектирани уши и всякакви други здравни несгоди. Историите на Крайтън, изпълнени с диви приключения, пътешествията до границите на науката и наистина сензационните му сюжети ме вдъхновиха да оставя скалпела и стетоскопа и да взема писалка и лист. Влиянието му обаче не се изчерпа само с вдъхновението. Книгите му послужиха като учебник по техниката на описание. Докато работех върху първия си роман (приключение под земята, озаглавено „Последната тайна на Земята”), непрекъснато държах „Джурасик парк” на рафта над бюрото ми. Тази книга се превърна в образец как да изградя структурата на повествованието – кой и кога умира пръв, в кой момент виждаме първия динозавър, как да включим науката в роман, без да забавим действието? Онова старо копие на „Джурасик парк” сега е оръфано и подчертано на много места, и продължава да стои на почетно място в библиотеката ми. Затова се гмурнах в последния роман на Крайтън „Микро” с известен трепет и страх, че съавторството може да помрачи великолепното му дело. Е, бях чел и научнопопулярния шедьовър „Горещата зона” на Ричард Престън, посветен на научните страхотии и интригата. Книгата беше колкото великолепна, толкова и ужасяваща. Но въпреки това се питах възможно ли е Престън да продължи историята на Крайтън и да я доведе до достоен завършек? С една дума – ДА. С едно изречение – ДА, И ОЩЕ КАК. „Микро” е чист Крайтън. Или по-скоро класически Крайтън, който ни връща към научната интрига на „Щамът Андромеда”, до изследването на дивата природа в „Конго” и до приключенията и тръпката на „Изгубеният свят”. Както може единствено той, Крайтън взема шантава научна концепция като онази във „Фатален срок” и майсторски я превръща в смразяващо истинска. За създаването на динозаврите в „Джурасик парк” беше нужно хитроумно съчетаване на генетика и клониране. По същия начин извъртането на науката в „Микро” създава нов кошмар от света на дивата природа – но той не е еднопосочен. В тази книга цялата биосфера се превръща в огромна и смъртоносна площадка за игра. Описанието й е изпълнено едновременно с мрачна прелест и смразяващ ужас. Теренът й е непознат като някаква чужда и враждебна планета, като в същото време си остава близък като задния ни двор. Ако продължа нататък, рискувам да ви разваля удоволствието от едно невероятно приключение, което ще ви накара да гледате през прозореца с други очи. И този смъртоносен и отровен терен трябва да бъде прекосен от група смели герои. Но в типичния за Крайтън стил те не са елитни командоси или отлично трениран екип от специалните части. Те са просто група специализанти, всеки с уникалните си таланти и недостатъци, събрани от различни научни дисциплини – ентомология, токсикология, ботаника, биохимия. Те трябва да се научат да съчетават уменията и оригиналното си мислене, за да оцелеят и в крайна сметка да надделеят над опасността, заплашваща да се отприщи в света, като в същото време са преследвани от коварен и садистичен социопат. Иначе казано, „Микро” има всичко, което бихте очаквали от един роман на Крайтън – и много повече. Най-голямото постижение обаче е просто и дълбоко – с този роман наследството на истинския майстор продължава да сияе в цялото си многопластово великолепие. И някой някъде ще прочете романа, ще обърне последната страница и потопен в ореола на благоговението и вдъхновението, ще осъзнае, че иска да пише подобни истории. И ще го направи.