Една камера - един живот

Като фотожурналист съм имал късмета и възможността да контактувам с политици, културни дейци и хора с най-различни професии и съдби. Старал съм се да намеря език със събеседника си, да го предразположа, да бъда до неговия свят, защото вътрешното ми убеждение е, че репортерът трябва да може да разговаря и с царя, и с пъдаря. Неведнъж съм разказвал отделни случки, понякога и комични ситуации от професионалните ми срещи. Това даде повод на най-близките до мен - съпругата ми Иваничка и дъщеря ми Марти, както и на някои приятели да настояват да опиша преживяното, за да се съхранят спомените ми за времето, на което съм бил свидетел, и за професията на фоторепортера при тогавашните условия. Далеч съм от мисълта, че тези спомени са еталон за моя житейски път, а още по-малко - за професионален опит на фотожурналист. Познавайки добре колегите си от моето поколение, дълбоко съм убеден, че всеки един от тях може да разкаже далеч по-интересни случки и да сподели впечатленията си. Някои са имали повече възможности да пътуват из страната и чужбина, да се срещат с интересни хора и да отразяват актуални събития, достъпни само на журналистите. За рисковете в професията, за които споменавам в книгата, искам ясно да отбележа, че те не бяха налагани, а бе избор на самия фоторепортер в желанието му да направи по-хубава снимка, неосъзнато попадайки в клопката на криещите се опасности. Моето отношение към работата е било, че при всякакви обстоятелства трябва да се осигури снимка. За фоторепортера няма препятствия: ако ти затворят вратата, ще влезеш през ключалката, ако я запушат, ще влезеш през комина, но снимка трябва да има. В изложението си съм се старал да бъда честен както към себе си, така и към читателите на тези редове. Целта ми е възможно най-безпристрастно да опиша случките и събитията, видени и преживени от мен в моята 45-годишна работа като фотожурналист. Авторът