Хитлер в Патагония

... „Беше почти обяд на 10 август, когато един от хората, с които се виждах, влезе в стаята ми и обяви: „Сеньор Гомес, днес ще се запознаете с фюрера.“ Каза титлата с толкова многозначителен тон, че не разбрах какво точно има пред вид. „Фюрера?“, попитах аз. „Кого имате пред вид, когато казвате „фюрера“?“ Мъжът се втренчи в мен, сякаш бях ненормален. „Има само един“, отговори той. „Адолф Хитлер.“ С рязък жест ме покани да го последвам и се завъртя на токовете си. Слисан, го оставих да ме изведе навън от къщата и през снега в друго, по-голямо здание. С влизането той спря и почука на вратата на една стая, която водеше към коридора. Приглушен глас отговори на почукването. Човекът отвори вратата и ме бутна навътре. В стаята имаше четирима мъже. Трима от тях стояха, но едва ги забелязах. Вниманието ми беше приковано от четвъртия, който седеше зад огромно дървено бюро с лице към вратата. Мигновено разбрах, че това трябва да е човекът, за когото чух да казват, че е фюрерът. Но ако това беше Хитлер, то той бе напълно различен от онзи, когото бях видял да напуска бункера в Берлин през април 1945 г. За да разпозная в този човек Хитлер, който в продължение на дванадесет години господстваше в Германия, ми бе необходимо услужливо въображение. Този мъж нямаше мустаци. Беше напълно плешив, кожата на бузите и слепоочията му беше опъната така, че очертаваше скулите му. А челото и брадичката му бяха силно набръчкани. Белег около инч се белееше на лявото му слепоочие. Това зловещо лице беше като обрамчено от алено-черно нацистко знаме, което висеше на стената зад него. Един от тримата, които стояха прави вляво от мен, ме дръпна напред и ме представи на човека зад бюрото. Застанах мирно и отдадох нацисткия поздрав. Мъжът зад бюрото за миг се засмя и ме поздрави с леко вдигане на дясната си ръка. Хитлер, защото това беше Хитлер, ме посрещна седнал. По-късно узнах, че има затруднения при ставане. Забелязах, че лявата му ръка беше полупарализирана и безпомощна. Неговото лице беше сиво, а на няколко секунди той трябваше да бърше слюнка от хлътналата си буза. Докато правеше това, забелязах, че мършавата му, сбръчкана ръка силно трепереше. Приличаше на човек, когото животът е изстискал, а очите му бяха угаснали, почти лишени от блясък. Беше облечен в тъмно син двуреден костюм с емблемата на нацистката партия на ревера. Но костюмът му стоеше зле, направо висеше от неговите тесни рамене.“[1] Как ви се струва? В състояние съм да разбера евентуалния ви скептицизъм. Само че помислете: колко пъти досега официалните медии са ви лъгали? И каква би била сметката на дон Анхел да разправя врели-некипели? Единственият приемлив мотив може да бъде печалбата и славата. Обаче истината е, че нито едното, нито другото го стигнало. По-скоро е запомнен като франкист, дипломат и шпионин, отколкото като разказвач на небивалици. Тогава от какъв зор изпратил писмото до Хари Куупър? Пък той, от своя страна, един уважаван не само във Флорида, но и в целите Съединени щати офицер и бизнесмен, се заел да издаде тази книга? Както сам Куупър споделя – заради истината, колкото и невероятна да изглежда тя. Нима Господ не ни е предупредил, че „няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.“[2]