Дивотиите, които плещи баща ми

След като приятелката му го зарязва след тригодишна връзка, двайсет и осем годишният Джъстин се връща в родния си дом, споделяйки компанията на седемдесет и три годишния си баща Сам Халпърн, определян от сина като „Сократ, но по-сърдит и доста по-зле с прическата“. Бащата никога никому не е цепил басма, винаги се е изказвал в прав текст – каквото на душата, това на езика – и изживяващият се като кандидат-писател Джъстин започва да записва бисерите на баща си и да ги оповестява в блога си в Туитър. Идеята му е просто да запази черно на бяло чутото, но негов приятел пуска в интернет линк към блога. Отзвукът изумява всички и главно самия Джъстин – броят на четящите бащините му мъдрости започва да расте лавинообразно и не след дълго почитателите на новия Сократ надскачат един милион, а към 14 януари 2011 г. последователите на Сам Халпърн са вече 1 900 000. Окуражен от случващото се, Джъстин започва да заплита около най-фрапантните философски изказвания на баща си една топла, любвеобилна, синовна мемоаристика, която прераства в книга, и по-конкретно в „Дивотиите, които плещи баща ми“. Книгата незабавно се изкачва на първо място във всички класации за най-продавани книги и е адаптирана за телевизията, като сериалът вече се радва на огромен успех. „Тази жена си я биваше... Не била за твоята уста лъжица? Сине, нека жените сами преценят защо не искат да те чукат, не го прави вместо тях.“ „Няма нищо по-лошо от това да си лъжец... Добре де, най-лошото е да си нацист, но лъжец е на второ място. Нацист на първо, лъжец на второ.“