Истории от квартала

Човек или живее живота си, или го описва отстрани... Писането е самотно занятие. Българските квартали са едно зловещо място. Повечето от тях тънат в мрак, мръсотия и поквара. Изпълнени са от малолетни проститутки, бездомни кучета, цигани, кариеристи, бачкатори, корумпирани куки и депутати, които обичат да се гаврят с малолетни. Уповават се на чалгари, изтрещели от дрога хаусъри и деца, правещи се на гангстери. Гръбнакът им са клюкарки и завистливи съкварталци, които те определят като луд, когато разберат, че ги превъзхождаш. Пълни са със страхливи Херостратовци, готови на всичко, за да получат своите петнайсет минути слава за глупостта си. Разядени са от стотици лентяи с потенциал, какъвто си и ти самият... А сега, нека ви разкажа историята на една история... Преди трийсетина години, в Земун се родил Матея Кежман. Той растял и си играел футбол в бивша Югославия, преди по неведоми пътища да се озове на проби в Локомотив София. След няколко дни треньорът Христо Бончев отсича, че Кежман не става за нищо. Е, Матея теглил една сочна сръбска псувня на Зума, продължил да тренира здраво и няколко сезона по-късно започва да къса мрежите из цяла Европа. Три пъти става гол майстор на холандското първенство и стига чак до Челси... Идеята е, че всеки от нас трябва безспирно да вярва и да преследва мечтите си. Както е направил Кежман, както се опитвам да правя и аз. Писах почти три години произведението, което ви предлагам. Писах, базирайки се на нещата, които ежедневно виждам около себе си. Без да си налагам цензура и без да се притеснявам, че перото ми може да нарани някой. Продължавах да пиша, макар често да губех вдъхновението и да изпадах в отчаяние, че творбата ми никога няма да пробие коридора от шепата познати и роднини и да достигне до по-голяма аудитория. Пишех и се надявах. Защото Надеждата е невероятна сила и не спира да ни тласка напред. А тя става двойно по-голяма, когато, освен, че я носиш в душата си, живееш и в „Надежда”.