Осигурителното законодателство в България (1880-1999 ч)

Предмет на този труд е изграждането и развитието на осигурителното законодателство в България от 1880 до 1999 г. включително. Осигурителното законодателство се разглежда в теоретически и практически, историко-познавателен и сравнителноправен аспект от гледна точка на регулиране на осигурителните отношения. В понятието „законодателство" ние включваме не само закона като нормативен акт от най-висш ранг, но и други нормативни актове, като наредби закони", укази на Президиума на Народното събрание и укази на Държавния съвет на Народна република България2, постановления на Министерския съвет, правилници и наредби, приемани от Министерския съвет, правилници, наредби и инструкции, издавани от министрите и ръководителите на други ведомства, както и правилници, наредби и инструкции, при- емани от централното ръководство на профсъюзите самостоятелно или съвместно със съответни държавни органи в областта на осигурителното законодателство (по отношение на профсъюзите от 1952 до 1990 г.). Ключовото понятие обаче е законът, който отразява всички признаци на понятията „нормативни актове", „законодателство". Наредбата-закон е нормативен акт, използван в България след разпускане на Народното събрание през 30-те години на XX век и през периода от 9.IX. 1944 г. до откриването на XXVI Обикновено народно събрание на 15.XII. 1945 г. Във връзка с правната същност на наредбата-закон М. Геновски отбелязва: „През периода от 9.IX. 1944 г. до откриването на XXVI Обикновено народно събрание на 15.XII. 1945 г. актът „наредба закон" е форма на правна норма (в смисъл нормативен акт - Н. Й.) с най- висша юридическа сила в сравнение със създаваните или санкционирани (одобрени - Н. Й.) през този период други категории правни норми (в смисъл нормативни актове, тъй като правната норма е пълнежът в съдържанието на нормативния акт - Н. Й). Например през този период Министерският съвет установява или санкционира и чрез нормоустанови- телни постановления. За разлика от нормите, които се установяват във формата на „наредба закон", нормите, които се установяват чрез постановление на Министерския съвет, не подлежат на санкциониране от Регентството, затова те имат по-нисша юридическа сила, силата на подзаконови актове, в сравнение с нормите, установявани или санкционирани чрез „наредбата-закон", които имат силата на закон". (Геновски, М. Развитие на социалистическото право в България и неговата роля за изграждане на социализма. „Трудове на ВИИ „К. Маркс", С., 1964, кн. II, с. 320.) По Конституцията на Народна република България от 1947 г. и по Конституцията на Народна република България от 1971 г. Народното събрание не е постоянно действащ орган. Между неговите сесии Президиумът на Народното събрание (по Конституцията от 1947 г.) и Държавният съвет на НРБ (по Конституцията от 1971 г.) издават нормативни укази, с които изменят или допълват съществуващи закони или уреждат нови обществени отношения. На първата сесия на Народното събрание след тяхното издаване те се утвърждават със закон от Народното събрание и придобиват правната форма на закон.