Самосъзнаваща душа. Двуезично издание. Избрани стихове и проза

Аз написах тези стихове в различни години, чувствайки различните ветрове, които се вихреха в датиращото ги десетилетие и половина. Стана така, че моят свят не сьвпадаше напълно със света на големите събития. Но всички повеи, които проникваха в моя свят, присьстват в стиховете ми и чрез тях тези стихове живеят. Откьм 1928 година неколцина млади поети, без грижа за отпечатването на своите стихове, издигнаха почти от никого незабелязано знаме. На него пишеше: „Поетическа истина". Трябва да кажем, че по това време вече се беше формирала литературна школа, не след дълго превьрнала се в литературен диктатор. Ние знаехме, че кьм света вьв всичките му форми тази школа е безразлична. На нея й беше скьпа теорията за устройството на света. В тази отвлеченост ние, застаналите под новото знаме, видяхме нещо, което другояче, освен лъжа, не можехме да наречем, чувствайки своята връзка с битието, колкото и различно да изглеждаше то на всеки от нас. Нашата поезия не трябва да бъде преднамерена, казахме ние. И в тази естественост открихме истината. Така, скрито, всеки от нас започна да диша свободно и камьк по камьк да гради дом на реализма, в който би могло не само, мятайки се от стена до стена, да се предлагат програми за преустройство на света, но и да се живее. Какво е реализъм? - се запитахме ние — и не можахме да постигнем съгласие помежду си. Тогава предложихме обща хипотеза: това е творческа система, при която авторът е правдив насаме със себе си. Нашите стихове нямаха нищо общо помежду си, защото, пристьпвайки към истината от различни страни, я видяхме от различни ъгли. Нашите норми, като че ли морални, бяха и норми естетически. Понякога прекалявахме и парадирахме с противопоставянето си на задължителното, но пеехме — по думите на Гьоте - както птицата пее. Тревожеха ни мисли, с каквито е богата младостта — и те присьстват в стиховете ни от онези години...