Животът като липсваща лъжица

Романът „Животът като липсваща лъжица" е дебютен за младия автор Иван Димитров, познат на българските читатели само с разказите си („Местни чужденци", Арс 2010). Книгата не се стреми непременно да предизвика скандал, но би могла да убие всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт. Макар че вътре има и любов, има побой - жалко че добрите си изяждат боя, - а има и състезателни постижения... в друсането. Как се става наркоман? Отговорът на Димитров е отчасти уличен, защото улицата активно присъства в романа, и отчасти литературен заради литературните пристрастия на автора към Керуак, Бърджес, Кафка и много други. Романът има толкова общо с химните на Керуак, колкото и с кошмарите на Кафка. Кой пуши трева, познаваш ли наркомани, защо на улицата те поздравяват все безделници, а не уважавани хора в костюми, какъв живот водиш и докъде ще стигнеш? Светът разпитва героя на Димитров и го вкарва във „филм". Той трябва да внимава, да се пази от страха и самосъжалението, за да дочака любовта. Най-страшният грях, който бихме могли да извършим, е да отстъпим от своето желание. Тогава липсващата лъжица от „Матрицата" (There is no spoon...), лъжицата на фантазията, започва да се използва за зло. Стилът на романа е смесица от висока художествена проза и сленг. Гласът на героя донякъде напомня за претенциите и прозренията на юношата на Достоевски. - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - Със стъклени шишета бира в ръце (аз с кока-кола) се мотаехме из нашето царство - града. Тогава работеха Алекс (склададжия в магазин), Бояна (в компютърна фирма), Катя (барманка в заведение в центъра) и Ванката (озвучител в софийски клуб). Другата част от компанията или си търсеше работа, или очакваше началото на новия семестър. Първите дни в София бяха поносими, дори хубави. Като всяка година, когато се върнеш отнякъде и се наслаждаваш на новата опаковка на града, докато тя не ти омръзне след около месец. Тогава в съзнанието ти изниква основният въпрос на градското ти съществуване: "Как да се махна оттук поне за уикенда?" Правиш сложни схеми, опитваш се да освободиш всеки свободен уикенд и веднага си биеш шута към Рила, Пирин, Родопите, Стара планина или където и да е, само да не си в София. Струпването на повече свободни дни ти действа ободряващо, не обичаш да бързаш с прибирането. Празниците около Коледа и Нова година са кулминация, след която следва известно затишие. През пролетта избухваш, в началото на лятото спонтанно напускаш работа и поемаш накъдето ти видят очите. Независимо дали ще е към пещерна ниша около Камен бряг, към някой пуст плаж, малко градче, село, или просто ще блуждаеш. Някои хора предпочитат екстремните пътувания, други - не толкова, но винаги ще запомня едно пътуване в Странджа, когато умишлено отбягвахме населените места. Не купувахме дори хляб, правехме си чапатита от бяло брашно, а ако минавахме близо до някое село, изчаквахме и вървяхме през нощта. И така две седмици. В началото на другата седмица се случи нещо необичайно. След сутрешната доза MST се намирах в леглото, където, увит в оранжево одеяло, се унасях от периодичното радиоприпукване. В събота нашите донесоха стар касетофон, който не ползвахме от години. Вътре открихме забравена касетка на Red Hot Chili Peppers, върху която бях записал неделната радиопиеса по радио „Христо Ботев". Слушах радиопиеса на български за втори път в живота си, първия път чух една на Радичков, но този път ставаше дума за съвременна българска драматургия. Пиесата беше камерна и в нея се разказваше за един наркоман, който иска да откаже дрогата и се затваря при свой приятел. Това не действаше, защото на него все още му се друсаше, и той реши, че трябва да се заеме с нещо, но беше твърде несериозен за каквото и да било. Затова реши да се влюби.