Какъвто трябваше да бъда

Внимание, читателю, Навлизаш в дебрите на тази ужасна и опасна джунгла, в която дори Георги Лозанов не би смял да остане сам. Особено през нощта!... Или e оставал само през нощта, само за малко и... обикновено не сам. Като ми каза заглавието – „Какъвто трябваше да бъда“, сe питах: Какъв ли пък не е бил? Да не се е отдал на шофьорска поезия? Или пише някаква авто-мото сага? Защото Г. Л. е бил всякакъв и единственото, което знам, че (за сега) не е станал, е шофьор. Заглавието и съдържанието на книгата я правят да изглежда като „аватар“, автоинтервю или някаква прибързана равносметка. Не! Не се заблуждавайте! В тази книга Г. Л. не ни занимава със себе си. Това сякаш са лични неща, в които няма „нищо лично“. Те са писани уж без обществени ангажименти или поне без поръчки от медийни мениджъри. Ако ме попитате литература ли е това или публицистика, ще отговоря – Да. В тези текстове има едновременно поетична повърхностност и блъфьорска задълбоченост, недостижими за литературата без медията. Така нареченото „чувство за хумор“ прераства в изобретателно остроумие и нерядко в остър сарказъм. Смехът, шегата, парадоксът, насмешката, автоиронията са не просто стилов прийом. Те са самата тъкан на текстовете. Както подобава на всеки сериозен човек , Г. Л. не се взима никога на сериозно. Сериозно и страстно, обаче е неговото негодувание и презрение към мутрите, мошениците, мазните комсомолци и ченгетата, които съсипваха и продължават да съсипват шансовете на България за независимост и просперитет. Или, по-точно, желанието на хората в България за развитие, свобода, смелост и достойнство. Вече дълги години нашето общество е заложник на най-разни банди, но между тях се открояват две групи крадци на скъпи метали – тези с медната жица и тези с тракийското злато. Тотална разсипия е последствието на тяхната дейност. Интересно е, че и двете групи действат под закрилата и в тясна връзка с някои държавни институции. Главно, разбира се, с милицията. Но още по- характерно е свързването им със атрибутите на нашата държава. Това е оригинален български принос към иначе похвалната и дошла от запад обществена практика „публично – частно партньорство“, но при нас е тотално и източно. Не знам кои от тези два типа банди предизвикват повече материални щети, но духовните щети и от двата вида кражби са ужасни и еднакво пагубни за морала и за културата. Нетърпимост е слабо казано. Яростта, с която отговаря Г. Л. на проявите на такива дейци е чак стряскаща на фона на лекия му, дори фриволен език. Сега чета тези думи. Някои съм издавал, към други съм още по-косвено съпричастен, любопитствам, смея се, размишлявам, но не спирам да се изненадвам. И виждам, че всичко е такова от начало. Г. Л. е един от малцината, които поддържат най-трудния проект. Този на самозапазването чрез вярност към детското, към първото желание (винаги съм се чудел защо златната рибка иска три желания). Има едно желание. Първото. Г. Л. е негов рицар. И смее да държи копието на фантазията над нивото на сушата. Това е ужасно трудно нещо, но всеки може да види, че Г. Л. се справя с лекота. Значи, сигурно може и така. От мен може би очаквате да коментирам порно прозата на Г. Л. Не мога да го правя. Договорът ми като първи издател не ми позволява – шега, разбира се. Иначе... Всички тези литературни миниатюри са увлекателни. Мислите и образите живеят и се развиват пред очите ти. Абстрактни и театрални, дори бутафорни, съчиненията на Г. Л. те въвличат в някаква симултанна съпричастност. Всеки текст в тази книга е изненадващ, неочакван, внезапен. Със сигурност това е така за читателя, но струва ми се, че това важи и за самия автор. Картите се раздават всеки път наново. Фразите се появяват неизвестно от къде и с тях може да стане неизвестно какво. Те са взривател на противотанкова мина, който прилича на високоговорител. Не съм сигурен дали имам право на предпочитания, понеже това не е рецензия, а предговор, но така или иначе ги имам и те са към „Малкият Принц“ и към „Алиса“. Пишейки сега този предговор към предговор, включително и на Алиса, която май сънува, се тревожа: Какъв ли предговор ще ни споходи след онзи текст, от който не се е върнал никой прочит още.